И отново за един малък принц

През миналия сезон СКТ извадиха премиера, за която ми е тъжно да говоря и с която и те не се гордеят. С други думи, посегнаха леко неподготвени на "Малкият принц" и му поразказаха играта.
Но признавам, че и аз съм свръхкритична, когато става дума за това заглавие, защото в него има много повече истини от клишетата, обезценени от постоянното им развяване като прани гащи. Роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник... които обаче почти изобщо не са роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник. Тези дни мислих доста върху това - покрай серия от разговори с хора, повече или по-малко "вещи в занаята" - та ми се струва, че достигнах до една моя версия за нещата, която обаче ще трябва малко да почака.
Вероятно поради горните причини (плюс категоричната ми убеденост, че "Малкият принц" е философски текст и трябва да се пипа внимателно), бях доста скептична към спектакъла на ДКТ Пловдив, номиниран за ИКАР тази година.
Истината е, че свързвам пловдивчани с 3 спектакъла на трите полюса (не се смейте, три са, ПЪК - представяйте си емблемата на "Мерцедес" :)) - "Хамлет", в който се влюбих, "Юбю крал", който ме усъмни леко, но пък то и дадаизмът е (дори твърде) тиха вода; и "Желанието, наречено Фауст" - спектакъл, след който не знаех дали да се смея, дали да плача, или да избягам с писъци от залата. Много безумен беше, заклевам се - после фестивалните хора на "Пиеро" цъкаха като зле сверени часовници... дълго. Ама пък още го помня, факт. То за подобен спомен забрава наистина няма. :) :) :)
Оффф, това пак ще бъде дълго, та май ще се наложи да го съкратя - надрусаният бълхалив Лиско беше повече от прекрасен - толкова истинска (т.е. жива) кукла не бях виждала от бая време насам (с необходимото уточнение, че за каквото и да говоря оттук насетне, примерите неизменно изключват "Малки трагедии"), страшно очарователна, умилителна, прекрасна.
Румен Караманов потвърди новата поговорка - "От кал да е, Румен да е." (аааама него го помня още от "Юбю крал", та изненади нямаше). Сценографията беше простичка, но си свърши задачите, а ако тръгна да ви развивам концептуално идеите, ще съмне. Така че ще ги спестя - само ще отбележа, че "поуките" бяха изведени адекватно, чисто и сбито. И метафорите прозираха, така че розата не бе само роза, а опитомяването - не бе просто опитомяване. Безкрайно ми хареса разгърнатият финал, в който нищо не мина между другото, емоцията бе уловена до възможния предел.
Изобщо, беше разплакващ спектакъл, много искрен, пулсиращ от емоция и няма да скрия, че ако им дадат ИКАР-а, няма да съм разочарована.
Знаете ли... мисля си, че видяното тази вечер може да се обобщи само с едно изречение: "Ааа, можело значи!"