петък, ноември 28, 2008

Мечти с вермут

Хм. Забелязвате ли, че публикациите се поразредиха? Щото и аз го забелязах. Но това се случва, понеже нещата вътре взеха да стават твърде лични, а границата все още я има. Когато почнеш да си чоплиш хастара пред чужди хора, ръчната спирачка неминуемо напомня за себе си.
Ако още не вярвате, че театърът може да бъде нещо толкова лично, помислете си за нещо в 7-годишна перспектива. Представете си дете, родено в деня, когато гледах за пръв път "Мечтата на пътуващия актьор". Днес това дете щеше да е в първи клас, щеше да чете, да разсъждава и да знае кое е добро и кое - не. Дори и без да различава нюансите.
Е, сега си представете, че аз съм това дете - и нищо повече от него. То и без това щеше да бъде моята зодия и рождените ни дати щяха да се различават само с ден или два. Чета, разсъждавам и, уви, все още рядко различавам разни нюанси. И, съвсем като всеки произволен първолак, последното не ме тревожи.
Днес се срещнах пак с "Мечтата". Машината на времето сработи и ме върна обратно в залата на ДКТ-Стара Загора. Там и тогава нещата се случиха. Разболях се - разбих си микрокосмоса, пренаредих го в битка с половината свят, оцелях и обясних. Но не оздравях. Мононуклеоза и куклен театър - това са двете болести, от които няма да оздравея, и съм се примирила с това. Не ми пречат.
Куклената болест даже помага, защото нещата, които могат да ме сгазят от сцената, стават все по-малко. За последната една година това бяха "Храбрият оловен войник" и "Малки трагедии". Някога "Мечтата на пътуващия актьор" ме отнесе. Тази вечер се смях. Ама се смях от кеф, от щастие, че мога да се погледна отстрани и да се зарадвам на онова свое 16-годишно Аз, което обаче още тогава, дума да няма, е имало отличен вкус.
Няма да ви разказвам подробно за спектакъла - той трябва да се види. Георги Спасов е толкова сам на сцената, колкото може да бъде в компанията на (вероятно) двуцифрен брой персонажи, а от няколко вътрешни велосипедни гуми се случват (сигурно) трицифрен брой предмети от бита, които почти буквално оживяват, превръщайки се от пилешко бутче в тюрбан и от люлеещ се стол, през часовник с кукувичка (невероятно чаровна кукувичка е Жоро, трябва да му се признае), до шахта. С един замах - подчертавам и моментите, в които превръщанията пораждаха действието, а не обратното - прекрасно намерено и свръхубедително.
Георги Спасов, какво да ви кажа - звукови ефекти, шоу, кротка лудост. Припомних си и култовия лаф: "Why not, бе, princess?", който употребявах, подобно на "Отивам за круши" и който, незнайно как, изпадна от речника ми. И не само него.
Гледайте спектакъла и ще разберете около 1/3 от нещата, които изписах. Просто другите са лични, вече-случили-се, отрефлектирани, неоспорими и несподелими. Което обаче не пречи вие да си създадете собствен опит, стига да намерите Нещото, което би ви влюбило и заразило, така, както го открих аз. Или както то ме откри, всъщност.

Знам, че си мислите за вермута от заглавието. "Ателие 313" са класа и, въпреки че го зная със сигурност, тази вечер пак ме изненадаха. Освен класата, те вече имат и атмосфера - ама не оная атмосфера, която си самосъздавах, когато ходя там, а атмосфера, в която се потапяш почти насилствено - фоайето им е преобразено с минимални средства, направен е бар, който предлага силно (силни) театрални питиета, които аз отказах, само за да съм сигурна, че мога да разчитам на сетивата си докрай. Другия път няма да откажа. :) И! Последно - не знам как и откъде са се сдобили с албума Mozart - L'Egyptien (дело на Милен Начев, когото имам уникалната чест да познавам), но това е едно невероятно попадение, за което заслужават само похвали. Благодарение на него, на интимната обстановка, която те мята в крайностите между очакване на спиритичен сеанс или... появата на Мадам, може би; благодарение на чаените свещички и усещането за особена и наистина непосилна лекота, "Ателие 313" се връща в играта на бял кон и с червено фоайе. И с една продукция, която очаквах от години.

А сега - погледнете най-горе, към заглавието на блога. Дали да се надявам, че И това ще се случи тук и сега, както се случи там и тогава? Въпросът е реторичен за всички, които четат това, освен ако не са част от ръководството на любимия ми театър в трафопост. От тях разчитам да чуя само едно "да".

РЕДАКЦИЯ: Хора, аз в момента рева. Със сълзи и всичко, както си трябва. Получих отговора, преди да съм успяла да задам въпроса. 10 минути, след като пуснах първоначалната публикация тук. Вижте този линк и датата 19.12: цък тук. В края на ноември май наистина стават чудеса - но допреди минути не смеех да се надявам на тях.
"Краставички тук-там да има някой? ... Краставички, аааа, краставички..." Бекет, Янсон, Старчето, краставичките, люлякът и споменът, противопоставен на забравата.
Ако ми стиска, ще разкажа. На 19-ти. Знае ли човек... може пък най-сетне да е дошло времето във "В края на ноември" да пиша и за "В края на ноември".

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home