Някакви никакви

Уж щях да пиша за "Тоска" в Националната опера, но осъзнах, че не ми се иска тая публикация да бъде негативна. Пък, като се замисля, освен един приличен и приятен Каварадоси в изпълнение на Мартин Илиев... друго положително няма какво да намеря в тоя спектакъл.

Иначе предполагам, че получих closure по разни въпроси (сериозно, тая дума има ли еквивалент на български в тоя си смисъл, в който аз я имам предвид? Ако няма, трябва да й се намери, понеже е много полезна). Един цитат, който помня от Ир, гласи, че всеки сам избира своите заблуди. Независимо от това обаче, въпросното "приключване" ми донесе малко... носталгия. Вероятно това е думата. Не е тъга, не е разочарование, дори не е някакъв осезаем, материален факт. Просто усещането за ръката, която отпуска дръжката на вратата, която тъкмо е затворила зад себе си. Свободата, която се простира напред, е приятна. Много, дори. Без уишъвшудъфкудъвс, което пък си е откровено яко.

Сега си седя, слушам си оная песен, дето ви я препоръчах преди време, топличко ми е и... ми е забавно да се погледна отстрани. След време дори няма да помня какво всъщност съм имала предвид с тоя си пост. А може и да помня, знам ли... Забравям много неща, но не и емоции.

А снощи ме цапардоса една мисъл, от която за секунда останах без дъх. Дадох си сметка, че с един много важен за мен в настоящето човек се запознах на 13 ноември. От 365-366 дни в годината, с него се запознахме на 13 ноември. Това е едно повече от странно съвпадение. Някои биха го нарекли съдба. Или знак. Любопитното е, че се усетих за датата едва година и кусур по-късно, а аз помня дати като... абе, много ги помня - чак съм плашила хора с тази си странност.

Пфффф... за пореден път - неведоми са пътищата... И все пак - 13 ноември? Seriously?