вторник, май 24, 2011

Открих си проблема

Здравейте. Разбрах какво ме спираше да пиша толкова дълго. Възможността, вероятността да ви излъжа съвсем неволно. В тоя блог има невероятно много история - ужасно, ужасно много от мен самата е ей тук, между всички тези редове (много са, знам).
Но преди беше лесно и безвъпросно. После се появиха питанките, на които самата аз не знам отговора и ме е страх, че ще ви излъжа, ако ви го кажа. И че ще излъжа самата себе си, ако го заявя ясно, еднозначно и категорично в писмена форма в едно толкова лично пространство, каквото е този блог. Той не беше замислен да е баш такъв, ама... имала глава да пати.
Работата е там, че не знам какво, как, кой, защо, кога... Абе, казано накратко, не мога да отговоря смислено на нито един от важните журналистически въпроси. Както се казва, все е било, ама такова чудо никога не е било. И нямам никаква идея как да реша шибаните гатанки - избирам една врата, влизам през нея, там ме чакат две други... А който ме познава, ще знае колко трудно ми е да избера каквото и да било, камо ли врати, та и да влизам през тях. И си седя, и си цикля, и изпадам в мрачни периоди, в които не се харесвам, не харесвам и част от хората около себе си, имам усещането, че част от хората, които следва да ме чуят, не ме слушат изобщо, или пък няма шанс да ме разберат (което - let's face it - е тъжно). Безразличието и наглостта ме дразнят и, като цяло, чивиите ми почват да избиват периодично. Но се опитвам да съм мила и добра... засега. И малко на въпреки, макар понякога да ми иде да се разкрещя много неприятно. Ама не става, нали - щото всички ме знаят като едно мило и безкрайно търпеливо говедо, което е свикнало да решава нещата с конструктивен диалог. Мда. И то това ми е проблемът в голяма част от случаите. Но като викна, аз излизам виновната, че съм го направила, а не онези, които са ме предизвикали да го сторя и които съвсем изобщо не вдяват, че може да са виновни с нещо.
Тъй. В момента ми е мрънкащо, защото днес ми е кофти дата. Мразя 24 май. Искам да го нямаше в календара, да не помнех, да не се беше случвало. И същевременно се радвам, че го има и че го помня, защото 24 май 2005 година (и двата месеца преди тази дата, всъщност) бе денят, в който пораснах и станах пич. Съжалявам само, че цената трябваше да бъде толкова висока.
Не ме разбирайте погрешно - преживяла съм го. Даже днес ходих на разходка в Пловдив с ценен за мен човек. И (в общи линии) ми беше нахилено и спокойно, само дето датата продължи да ми се звери от календара. Уотевър. Аз съм голямо момиче. С големи въпроси пред мен.
Хм... странно... на 24 май се улавям, че изпитвам потребност да бия шамари. Честно, избива ме на агресия... след толкова много време. Вероятно трябва да спра да щадя другите откъм негативни емоции, за да успея да разтоваря част от собствените ми такива, че иначе се стига до тези моменти. С риск да се повторя... аз съм голямо момиче.
Но не искам да лъжа и да лицемернича. Нито тук, нито другаде. Всекиму според заслугите и... за Бога, братя, не настъпвайте мотиката!

Етикети: