сряда, юни 01, 2011

И още една шепа любов

Странно. Когато не пиша тук дълго, се натрупват доста негативни емоции, които се чудя дали и как да излея. тях обаче предпочитам да ги сритам в килера, да метна разни непотребни вещи отгоре им и просто да ги пренебрегна възможно най-грубо. Примерно. И засега.
Освен тях обаче, си давам сметка, че във времето на моето отсъствие са ми се случили и много хубави неща (много като количество и много хубави като качество - така де, важното е да е ясно).
Ето. Премиера на Румен, някакви възможни нови пътеки край мен, разни успехи на хора, които ги заслужават (е, крайно време беше!)... и концерт на Smokie. Да, преди точно 23 дни в румънското градче Сфанту Георге. Не, не онова, дето е на делтата на Дунав, а едно друго, което е...хм... като минеш Карпатите и още малко на север. :)
За щастие, този път майчето беше с мен (е, успя да падне под влак, но това е друга история, която много от вас вече чуха наживо, щото пък бих ли могла да пропусна да я разкажа!), видях се най-сетне и с моята любима Рамона. Интересно, с нея се познаваме от година и половина задочно - пишем си най-редовно и прочее и постепенно установявам, че в нея виждам ужасно много от себе си и я чувствам невероятно близка. И всичко започна от споделената любов към Smokie - впоследствие се оказа, че (до голяма степен) харесваме еднаква музика, че споделяме общи проблеми, дилеми и чуденки, че като цяло гледаме на живота по много сходен начин. Тя е прекрасна. И да, осъзнавам, че щом твърдя, че е прекрасна и че си приличаме, то... ама айде, няма да се хваля. Вие си ме знаете. :)
Самият концерт се проведе на открито след драми и полуистерии, защото през целия ден валя сняг, дъжд, духа вятър, изгряваше слънце и никой, ама никой не можеше да каже какво ще бъде времето след 10 минути, камоли след час или два. Ние обаче извадихме късмет и бяхме първи кипри на първа линия, нагазили до глезените в една локва и прегърнали безумно високите ограждения.
За самия концерт няма да ви разказвам - предният път опитах, не се получи. Такава любов не се описва, тя се чувства и всеки опит да бъде вербализирана, я обезценява в някаква степен. Мога обаче да кажа, че в този 1 час и 40 минути аз бях а/толкова много себе си, колкото не съм била от ужасно много време и б/толкова безпределно, безпаметно и неописуемо щастлива, колкото... да. Без уговорки, без "ама" и без "дали". Това усещане за безгранично щастие си ме топли и в момента, без значение колко ме боли гърлото, ларинкса и не знам си още какво (да, още ме боли, чак почвам да се чудя какво успях да си повредя чак пък толкоз). Още едно усещане, което се върна. Нещата постепенно си идват на мястото, а аз съм толкова благодарна, че ги има - честно.
Не изпяха някои от любимите ми песни, които разчитах да чуя и които пяха на миналия концерт (а именно Tomorrow, Changing All The Time (какво да ви кажа... липсва ми хеви метъл мандолината на Мик, който - само да вметна - продължава да е хот, ама хот (но не дог) Даже разправях на Рамона, че ми прилича на бог от скандинавската митология и тя се съгласи одма), Home Is Anywhere You Are (на която съм ревала и сигурно пак щях да ревна, ама нали и аз съм едно колибри от различен калибър...).
За сметка на тях, бяха вкарали две песни от новия албум и ако не ги обожавах всичките, сигурно щях да изтъкна именно тези две като особено любими. Само че като се засиля да го казвам/пиша, и съзнанието ми реагира с: "Ами Let's Do It Again? Ами This Is Wot I Did? Ами Celtic Days? Ами 'Til The Grass Grows Over Me (размазва ме. Манда е щастлива жена)?"
Та така. Не мога да заявя, че са ми най-любимите, но със сигурност са на доволно предни позиции. Става дума за Take A Minute (от 00:10 нататък) и If I Can't Love You (обожавам я!).
И за да е пълно щастието, след концерта се сдобих с автографи от Мик, Майк и Стийв върху тениската ми, която вече е пенсионирана по заслуги. Предстои да си правя нова - още се чудя за дизайна.
И... знаете ли... може концертът им в България на 18 септември да бе отменен, (хубава работа, ама българска, естествено), но при всяка възможност бих си грабнала чантата, шапката и гащите и бих се отправила към коя да е точка на света, за да ги слушам. Карат ме да грея, да се усмихвам и да съм... аз. А това понякога не е никак лесно.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home