вторник, май 31, 2011

За (авто)биографиите с любов

Не съм ви говорила за куклен театър от безобразно много време. Тоест, това просто не съм аз. Точка. Тъкмо тези дни си мислех, че щом съм си установила блогопроблема, е редно да го реша, или да пускам кепенците на това-иначе-толкова-уютно място и... кой откъде е.
Ето обаче, че едно от имената, присъствали най-често из тези редове, го реши вместо мен. Румен Гаванозов... и неговият моноспектакъл "Автобиография" по текста на Бранислав Нушич.
Признавам, че подходих с известно съмнение (породило се след половинминутното скачане на място, когато видях заглавието в афиша на Т199). Румен е прекрасен актьор - един от безспорните ми любимци, които бих отличила енитайм (всъщност, мога да заявя, че наред с Георги Спасов, Джони е любимият ми български актьор). Той обаче не е смешен, а имах опасението, че хората, които отидат да гледат спектакъла, ще очакват комедия (да, Бранислав Нушич пише смешно). И като че ли се оформи едно предварително очакване за разминаване на очаквано и видяно.
Ниииииищо подобно! Да знаете, ужасно се радвам, когато някой, който ме е вдъхновявал и преди, успее да ме изненада с още нещо. Тази вечер Румен го направи. Беше съвсем различен от Санчо, Звяра, Старчето, Синоптика.... от останалите роли в останалите спектакли, в които съм го гледала. Беше събран, концентриран (нещо, което в последните няколко представления, в които го гледах, ми се губеше), знаеше не само какво прави, но и защо го прави, и беше... забавен (ей тук беше разликата, която толкова се зарадвах да усетя). Ама много. По неговия си, сериозен начин - без да се прави на клоун, разсмива публиката сякаш без да иска. Безценно, казвам ви.
Спектакълът беше много наситен, плътен, нямаше нищо излишно, но нямаше и празно време на сцената. Енергията, която носеше - честно, нерядко и това се усеща - бе по-различна от тази на останалите неща, които съм гледала напоследък. А когато Румен е на сцената както телом, така и духом, няма нещо, което да попречи на дадено представление да пожъне наистина невероятен успех. Защото той го може.
Основна заслуга за въпросния успех има и прекрасната сценография на Станислава Кръстева. Е, за нея (за сценографията и нейната авторка) има да се говори много. Да, знам, че тя е правила и много от другите спектакли на Румен, но този път имам чувството, че е надминала себе си. Изобщо, "Автобиография"-та на ДКТ Видин е истинска експлозия от талант. Вдъхновение и откровение за възрастни с типично куклени изразни средства (импровизирани кукли от хартия и картон, многофункционалност на всичко на сцената и прочее), представено от един от най-талантливите актьори днес.
Ако тези нахвърляни непрофесионални и силно емоционални думички не ви стигат като препоръка, хич и не си помисляйте да ходите да го гледате. Оставете това удоволствие на другите, защото спектакълът е на видинския театър и не знам колко често предстои да се играе в София.
А аз... хм... аз си върнах емоция, която ми липсваше отдавна. Кукленият театър за възрастни е по-лош и от краста. Сериозно. Ама е толкова приятно, докато се чешеш...

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home