But now I'm back...

Аз май бях казала, че октомври и ноември ще бъдат кошмар. Познах - бяха.
Но днес, когато наближава най-чудното и чудесно време от годината - а именно краят на ноември, когато в гората на муминтроловете стават чудеса - реших, че е време да се завърна в моите владения. Защото онази настинка, оказала се пневмония, премина; мина и страховитият изпит по италиански, заради който не можех да ям близо седмица; минаха още ред други неприятности и... идва времето на "приятностите". Ама че дума, нали?
И сякаш краят на ноември не е достатъчен повод за празник сам по себе си, сякаш приказните петъци във ВИАС не стигат (лекциите на Бошев, да!), ами и на музикалната сцена се случват едни неща, които ме карат да си мисля, че спокойно можеш да получиш инфаркт и на 24 години, без да си пушил и без да си с (особено) наднормено тегло. :) Казано накратко (но започвайки отдалеч): излезе новият албум на Pink Martini, откъдето съм си краднала заглавието на настоящия пост. Е, леко модифицирано, разбира се, но е важен смисълът, все пак.
Албумът се казва Splendor in the grass и е разплакващо прекрасен. Веднага пускам линк към песента, която откровено ме разрева още на първо слушане: клик тук и се смятайте за поздравени - всички вие, които можете да разберете защо харесвам тая песен и, ей Богу, колко точно я харесвам. И да, онзи мотив, който, надявам се, ви се струва особено познат (от 01:57), е от Първия концерт за пиано на Чайковски, а начинът, по който е вплетен в тоя аранжимент, е... просто... съвършен.
В същия албум има още поне 4-5 песни, които ме накараха да се смея, да плача, пък и двете едновременно. Жестоко нещо, нямам думи.
Разбира се, когато установих, че заради изпита по италиански пропускам концертите им и в Букурещ, и в Истанбул, не бях твърде щастлива. Но! Момент! Букурещ ли казах? С Pink Martini все ще се видим скоро...
Но на 20 декември в Букурещ ще се състои събитието, само идеята за което кара очите ми да се пълнят със сълзи от неописуема емоция. Дотогава има още 24 дни. Смятайте в какво състояние ще бъда тогава. Да, Smokie ще пеят в Букурещ. И да, аз ще бъда там - първа кипра на първа линия. Вече си имам черна дантела за гривни и лента за коса (опит за отдаване на почит към покойния Ал Бартън, разбира се), имам си и билети ииии... всичко.
А Smokie... Те са единствените, които безотказно възстановяват нарушения баланс на емоционалните ми везни, те връщат цветовете в света и ми напомнят, че има смисъл и че "when it's over - so they say - it will rain a sunny day". Защото може да са "стари", може да са "cheesy", може да са всякакви... но са мои. Най-моята група; онази група, влюбила ме в поне стотина от песните си; групата, с която асоциирам безумно много моменти от живота си.
Реално, освен родителите ми, единственото "нещо", което е било до мен през всичките 24 години и 2 месеца досега, е музиката на Smokie. Аз ги обичам. Пък нека другите говорят. :)