Една напред...

...две назад. Като много шибан танц, да знаете. В повече отношения, отколкото ми се иска. Крайно време е да сменя стъпката, ама много мазохистично си причинявам неща, дето отдавна не ме кефят, но към които съм се пристрастила. И така - години наред. Част от всичките уишъвшудъвкудъвс ги разкарах бързо, акуратно, окончателно. С други продължаваме да си танцуваме така, ама и те си се оттичат вече. Време им е. И съвсем не знам защо си причинявам глупости.

Напоследък сериозно си мисля, че ей тоя цитат бих си го татуирала, ако не беше толкова дълъг: "All changes, even the most longed for, have their melancholy; for what we leave behind us is a part of ourselves. We must die to one life before we can enter another." И после бих си хванала шапката и бих се махнала оттук. И за сериала, от който е тая реплика, ще ви разправям. Просто не сега. 

Та така. Меланхолията не е лошо нещо, особено когато е знак за растеж. Но е кофти, когато толкова дълго си се асоциирал с Търговеца на кристал и си се опълчвал с всички средства на промените, опитвайки се да запазиш статуквото в живота си. И в един момент осъзнаваш, че въпросното статукво изобщо не те устройва. Прегрупираш силите, извършваш няколко лудости и си се радваш сам отстрани. Щото за много работи се иска смелост и е много гот, когато установиш, че я имаш в излишък. За цената ще ви разкажа в следващата публикация. 

Иначе ходих и на "Зигфрид", и на концерта на Zaz. Тая жена е възхитителна. Торнадо, земетресение и нещо много, много прекрасно, слънчево, позитивно, лъчезарно и заразително сладко. Такова чудо отдавна не бях гледала. Впрочем, за "Зигфрид" мога да кажа същото, но съм с малко смесени чуФстФа, та не знам дали ще му посветя отделна публикация. Сигурно ще, че си е бая събитие и не е като да няма какво да се каже за него.