...but have to let go

Това тук ще е много объркано. Много нестройно и много лично. А вече не е и актуално, струва ми се - предвид долната публикация в блога (свързани са) - но обещах, че ще го пусна, so here it goes:

От началото на февруари съм се зарибила брутално по един сериал. "Престъпни намерения", сигурно сте го чували. Препоръчвам го особено горещо, впрочем - вече имам чувството, че съм го наизустила и просто завиждам на онези, които тепърва ще го открият. Та там, в началото и в края на всяка серия, има цитат, свързан по някакъв начин с действието и изречен от някой от героите. В една от любимите ми серии, когато една от любимите ми героини напускаше сериала (то после я върнаха, щото без нея рейтингът им беше тръгнал да отива по дяволите), последните й думи (ot 00:19) бяха: ‎"...because I finally understand there are things we don't want to happen but have to accept; things we don't want to know but have to learn and people we can't live without but have to let go."

Последната част ми е доста... щекотлива и макар и да не е съвсем свързана с настоящата серия в собствения ми филм, я чувствам доста близка. Разбирате ли, в близките дни ми предстои да разочаровам човек, на когото държа и дължа много. Тези хора - извън семейството ми - са много, много малко на брой и винаги съм била максимално коректна към тях, с цената на всичко. Даже това с коректността звучи безлично. Но да, опитвала съм се да съм точна и съм получавала същото в замяна. И затова сега ми е криво - просто постъпвам егоистично. На когото и да разкажа ситуацията, всеки би ми казал да гледам собственото си благополучие и да не се тормозя, щото не е кой знае колко big a deal. Аз обаче си го чувствам като такова, защото става дума за човек, който ми е пазил гърба много здраво и на когото не бих могла да се отблагодаря никога. И в един момент трябва да избирам. И се очертава да избера себе си. Да направя нещо, за което бе крайно време, и което - надявам се - е само и единствено за добро... но ми е терсене. Опитах да обясня, не знам дали и доколко се получи. И тук идва мястото на финала на горния цитат - хората, без които не можем да живеем, но без които трябва да продължим. По-рано в същия цитат въпросната героиня казваше, че ще продължи да се ръководи от примера им във всичко, което прави. И, ей Богу, аз имам няколко души, които са ми дали само и единствено прекрасен пример през годините - пример, който ще отнеса със себе си, където и да отида.

Това звучи адски мелодраматично, макар да не го чувствам като такова. Преди 4 години по това време ме бяха налегнали мисли за дълг, достойнство и прочее. Сега те пак са на дневен ред и ме е яд, че този път като че ли нямам адекватен отговор.

И се сещам за още един цитат - пак от същия сериал, много яко ми играят по нервите с тях - на няколко пъти са ме разплаквали. Но с нито един не са улучвали момента така правилно, както с финалните думи на последния до момента епизод (от 02:00), когато друга от героините си тръгва:  "Every ending is also a beginning - we just don't know it at the time. I'd like to believe that's true." Ако щете ми вярвайте, ревах като магаре. Самият начин, по който го казва, емоцията... това съм аз в момента и е много странно да го видиш "като на кино". Сега остава да накарам важните за мен хора да се гордеят с мен. Ако и да съм ги разочаровала мъничко... някога.