Следгрипно

Жива съм, спокойно. Мърдам, дишам, кашлям и, изобщо, ще знаете, че тоя грип наистина е гаден. Пазете се.
Тия дни е пълна лудница. Всеки знае какво представлява неговата си лудница, в която живее ежедневно, обаче от моята лудница нямате и понятие. Вчера представяхме проект за детска телевизия („Абракадабра ТВ”, а аз съм неин директор на отдел "Продажби" :)) – може и да не се е получила по начина, по който изглеждаха наивно-представителните и високо амбициозни проекти на някои от другите групи, но и четиримата, ангажирани в проекта, си я заобичахме и мисля, че някой ден може да бъде реализирана.
Днес беше изумително дълъг ден – 2 контролни по Репортерство (на цената на една), семестриален тест по Икономическа социология (нямам идея какъв ще е резултатът, но съм изключително доволна от себе си – ще вземем да се разберем и с тая дисциплина накрая, все по-интересна взе да ми става и все повече започвам да се учудвам от себе си), за капак – и изпит по италиански. Няма да ви занимавам с предстоящите курсови работи, които трябва да предам до края на седмицата, с колоквиума по История на социологията и с изпитите, които са нацвъкани всеки ден през идната седмица.
Обаче! Обявявам събота за официален почивен ден за олежаване от кълка на кълка (с изключени всякакви средства за комуникация) с цел възстановяване на жизнените сили.
Щях да ви разправям друго – когато човек бърза за контролна и излиза по тъмно сутринта от дома си, когато всичко наоколо му напомня за сутринта на първия свещен ден, прекаран в Остерсунд, сетивата му се отварят на max. И е толкова прекрасно!
Натикали са проф. Вучков в претенциозна кожа (той не че не живее перманентно в една такава) – гледа ме самонадеяно от билборда на булеварда. Претенции, претенции, претенции... на бас обаче, че коженото кресло (за епоха – питайте Евг.Минч. – според мен е модерен кич, но какво ли разбирам аз, човече!). Срещу Ректората продават вестници. От едната страна на будката е окачен здравен вестник с огромно заглавие „Синузит”, а от другата страна ти се хили заглавие „Шизофрения”, отново водещо за издание на здравна тематика. Нелепо, но и доста забавно - аз самата тия дни се люшкам между двете – ще се реши окончателно около средата на февруари – тъкмо след Свети Валентин, който вероятно ще е Трифон Зарезан, предвид изпита, който имаме на същата дата. Пък и ние си знаем, че се обичаме. Принципно.
Видях и Константин Коцев. Да, знам, за жалост вече е невъзможно. Но на улицата се разминах с човек, който толкова приличаше на него, че ми се прииска да го прегърна. Ама само за момент. Е, не, не може да не го знаете – „Момитенте, дай ти ми дъпките” (преобразувано и в „Кутенте, дай ти ми дъпките”) – мдаааа, филмът „Топло”, сетихте се, знам. И, да не забравите другия голям лаф от филма: „Голям човек е дакелът.” Никога не ме разбират, когато го кажа в друг контекст. Ама ако пусна и лафа, който винаги минава много добре: „Обещавам, няма да отслабвам, за да паднеш пак на мекичко!” (това е от „Рапсодия в бяло”), вече ще стане много. Тъй че за "Оркестър без име" съвсем ще си затрая.
Боже. Говоря за кино. Ъх. Ама това е само защото за последния месец съм ходила на театър само... 2 пъти. Това е най-лошата последица от грипа. Но ще наваксам, при това – скоро. Даже съм набелязала заглавия, така че ще разказвам. Впрочем, Икарите пак са купени. Не че това е новина.
Странно защо изписах толкова глупости – исках само да кажа, че съм жива и щъкам, както и че може да очаквате смислено включване в близките дни. Продължавам да разпускам с Livin’ Next Door to Alice (първият, който ми намекне нещо за Who da fuck is Alice?, ще бъде разчекнат между подивели коне – не че нещо, само предупреждавам..). Тия дни Смоуки наистина ми действат отлично – като ги слушах в сегашния им състав – ауууууу! Но така е, Ал Бартън беше единствен.
И за да запомните нещо от цялата тая безмислица, ви оставям две изтървани подаръчета – едното може и да сте го гледали, но ми връща вярата в нашето образование:
Is Europe a country? и една песен, която ми изниква в съзнанието в много, много странни моменти: Ghost Story. От нея е и другият цитат, който ми е бръкнал в душата някога (но това е една от малкото песни, чийто текст си заслужава от-до): "Another night in court, the same old trial - the same old questions asked, the same denial."
... Лека нощ.