I bet you get what you want...

...but so do I and I ain't losin' today...
Все ме питат кой е любимият ми цитат от песен. Е, това е. А песента е Oh Carol на Smokie. Започвам да се чувствам като изкопаемо по отношение на музиката, която слушам. Всъщност, дреме ми.
Защо го написах това? Идея нямам. Отдавна се канех да го споделя - пък и тоя цитат е голяма философия, дори и изваден от всякакъв произволен контекст. А и трябва да има някаква музика, не бива да е глухо - още повече, че съм болна и ми е безобразно криво. Всъщност, лъжа - сега точно ми е весело, защото температурата ми спадна и съм надрусана с Парацетамол (не мислите, че е възможно ли? Опитайте...), радвах се като шебече на Уди Кълвача рано сутринта (новият лаф оттам е: "Матадори, пикадори, трубадури, сладури, помпадури..."). Майка ми ме плаши, че идва от Стара Загора с дряновицата (или с точилката за многолистно тесто), ама аз това го приемам като possible treatment - знам ли от какво ще ми мине... Та такива работи.
За пръв път чета една книга 2 години - започнах "Английският пациент" следобед на 31.12.2007 и я свърших следобед на 01.01.2008. Сега чета и "Дивисадеро", пак на Ондатджи (в интерес на истината, не чета нищо, защото главата ми е мътна до побъркване и съм изтървала маса срокове за домашни и прочее, но принципно съм я започнала). Обаче Ондатджи е прекалено разточителен откъм думи, обръща твърде голямо внимание на красивата фраза, а не толкова на историята, която разказва. Т.е. имам усещането, че води историята малко насилствено, без да й се остави тя да го поведе, както прави Сафон (знам, писна ви да го давам за пример, но той наистина е абсолютен еталон за мене в това отношение). С други думи - очаквах нещо свръх - е, не е свръх, но определено Е нещо. Обаче май предпочитам Ралф Файнс (не вярвах, че ще го кажа, но...).