В края на ноември

Merry Crisis and a Happy New Fear!

2011-12-29T22:12:00.003+02:00

...обаче няма да ви депресирам.

Вместо това ще ви пожелая да разчистите пътищата пред себе си през идната година, да не изневерявате на онова, което вярвате, че сте и на истински важните неща за вас. Да подредите приоритетите си и да инвестирате времето и усилията си в неща, които биха ви донесли удовлетворение и които ви карат да се чувствате живи.

Това понякога иска жертви; това понякога предлага тестове и настоява да се подложите на тях. И искрено се надявам да си струва - защото ако това не си струва, то и останалото е без значение. Абе... уотевър.

Не мога да пропусна още две неща - едното съм го писала и преди тук - през 2012 внимавайте с мъжете/жените от типа "по-добре този/тази, отколкото никой/я" и бъдете по-малко жестоки с мъжете/жените от типа "по-добре никой/я, отколкото този/тази".

И - съвсем накрая, понеже едва ли ще пиша пак тази година - една прекрасна, прекрасна песен, която чух за пръв път тази вечер благодарение на много скъп за мен човек и която си представям в компанията на горещ шоколад, хубава книга, пълно щастие и безгрижността, присъща само на необременения с екзистенциални терзания, ум. Въпреки липсата на огромна част от изброените от мен неща в момента, песента пак ме влюби. Просто е разкошна.

От мен толкова за тая година. Радвам се, че (поне до известна степен) се върнах. Хора... бъдете щастливи. И внимавайте какви ги вършите. Или пък не. И когато видите някой да скита, не мислете непременно, че се е изгубил.

Преди много години

2011-12-15T23:54:00.004+02:00

Миналото ме застига. По много линии, по много начини - всъщност, дори по начини, които не бих си и представила тогава.

Не ми се иска тази публикация да бъде за мен, но отсега усещам, че така ще стане. Преди години (леле, наистина станаха толкова!) ви разказвах за Борис Априлов, който - без изобщо да ме познава - е написал един текст, който някога ме отнесе от сцената. Текст, който - честно! - не е сложен за разбиране, дори напротив. Обаче се искат сетива. Хората не го разбраха, спектакълът бе свален от сцена след малко повече от половин сезон, през който аз го бях наизустила от гледане и изтръпвах всеки, всеки път.

Става дума за "Хиляда и вторият". Тогава Борис Априлов бе само име от афиша за мен (признавам го не без известен срам), но невъзможността ми да науча повече за него по онова време, му придаваше още по-особено обаяние и истински притегателен чар. После го свързах с Лиско, а по-късно - и с известен брой творби за възрастни, които обаче така и не успях да намеря (докопах се само до "Деликатно настроение"). Останаха в паметта ми като заглавия.

Но "Хиляда и вторият" бе текст, белязал битието ми по-нататък. Защото това бе първият миг, в който си дадох сметка, че съвършенството е постижимо и е напълно по силите на човека. И никак не преувеличавам. След това "Малки(те) трагедии" на Андрей Денников затвърдиха това мое усещане, но... трябваше да минат години, докато това се случи.

Защо се връщам към тази история? Защото днес, 13 години по-късно (специално проверих, пиесата се е играла през сезон 1998-1999, помня, че падна от сцена през февруари), притежавам не едно, а две копия от текста, който пари в ръцете ми. Толкова сериозна не съм била, усещането е съвсем... физическо. Пари ми.

Две различни версии (по-кратка и по-дълга), които дъщерята на Ахото - художничката Джина Василева, която за мен е чест вече да познавам и лично - ми подари на проведената днес конференция, в чийто фокус бяха Борис Априлов и Станислав Стратиев. Първата ми мисъл бе, че трябва да кажа на Петя, защото тя съпреживя всички емоции, в които горях тогава. На моята си клада. Обаче се уплаших. Ами ако не помни? Прииска ми се да разкажа на баба, защото тя интуитивно знаеше, че този текст е истински важен за мен и ми намери афиши за спектакъла, един от които вися на стената в стаята ми дълги, дълги години. Обаче не мога. Затова пиша тук, след като вече прочетох едната редакция. Удивително... минали са 13 години, а аз още помня интонацията на Ивелин Керанов. И не само.

Ето, виждате ли - казах ви, че това ще се завърти около мен. Но наистина е твърде лично. Лично беше и за много от участниците в конференцията, които представиха доклади за творчеството на Борис Априлов - Джина (момиче! Ако четеш това - да знаеш, че си прекрасна. Ако не го четеш - пак.), Юлиян Жилиев, Светлана Стойчева (много, много ми допадна нейният текст), Петър Стефанов, Росица Чернокожева, Вихрен Чернокожев.

Мнозина разказаха спомените си за Ахото и у всеки от тях прозираше една особена тъга не само за него, а и за всеки един талант, оставил света малко по-тъмен, тъжен и скучен след отпътуването си. Но в думите им се открояваше и споделената от всички ни радост, че има хора, които помнят; хора, които искат да помнят; хора, които искат да разкажат и на други, за да не се забрави.

В крайна сметка, това, че човек е жив, докато са живи онези, които го помнят, не е казано случайно. И намирам, че е много вярно.

А моето минало ме застигна отново в много точен момент. И, заклевам се, никога не ми е хрумвало дори, че някога ще държа в ръцете си това съкровище и ще мога да върна часовника дори и за миг назад. Ама на'... Неведоми са пътищата...

Страшно приятно

2011-12-06T22:20:00.005+02:00

Най-сетне гледах "Приятнострашно". Не знам защо заобикалях това заглавие отдалеч, при все, че харесах "Малка пиеса за детска стая", колкото и странна да ми беше. Последните няколко реплики ми махнаха главата направо, първите 20 минути ми бяха доволно объркани/объркващи и цялостното ми впечатление бе, че следващ текст на Яна Борисова би ми харесал или вдъхновяващо много, или разочароващо малко.

Истината е, че днес ми беше куц ден и реших да се замъкна на театър съвсем инцидентно. "Приятнострашно"? Чудесно. Бях сигурна, че билет ще си намеря, защото с тия цени залата на 199 не може да се напълни и наполовина дори (съвсем, съвсем обяснимо, но това тях явно не ги тревожи - явно са почнали да си подбират публиката по платежоспособност, в което няма лошо. Въпрос на политика.).

И... хм... когато гледам нещо, което ми харесва толкова, думите за него ми бягат - или, по-скоро, се сгромолясват отгоре ми, прескачайки се лудешки. Та затова ми е трудно да ви разкажа. Истината е, че текстът е прекрасен - ефирен, крехък,чуплив дори. И оставя едно впечатление за непонятна грацилност, което обаче ме зарадва. Писна ми от пошлост и дебелашки шеги, честно. Мда, тестът наистина е вдъхновяващ, а някои части от него - също като в "Малка пиеса за детска стая" - бяха пределно мои. Като бонус мога да изтъкна, че за капак на всичко, текстът е и забавен. Ама така, сладко и нежно, като... като... ох, плодова торта ми е в главата, но дори и тя ми идва тежка и груба за сравнението, което търся.

Другият огромен плюс на постановката е екипът, който я е реализирал. Без да съм категорично убедена, останах с впечатлението, че Яна Борисова е писала текста с мисълта за същите тези актьори - толкова добре им прилягат ролите. И всяка дума си е на мястото, всеки жест, всяко влизане и излизане на/от сцената. Дори етюдът с лента на Вежен Велчовски, към когото изпитвам (по принцип) леко смесени чувства.Изобщо, текстът на Яна Борисова не е никак лесен, но ако си го представим като пъзел - което, повярвайте ми, съвсем не е трудно - Галин Стоев и компания са го подредили до съвършенство и се надявам да не го развалят с времето.

Една последна вметка във връзка с този спектакъл - не разбирам, наистина не разбирам как е възможно Снежина Петрова да е толкова възхитително, умопомрачително, главозамайващо прекрасна и привлекателна. И носи в себе си такъв заряд, че сякаш концентрира цялата енергия на сцената в себе си. Абе... умирам си да я гледам и съвсем не ме е срам да си го призная.

Колкото до другите вметки... Има си правило, че като почнеш много да се заричаш за нещо, съдбата с готовност предлага да те тества. И мен не ме подмина, но тестът, на който ме подложи, някога би подлежал на нова публикация и пълно разкостване тук. Вместо това му отделям три реда, колкото да не забравя, че се е случил и да си имам едно на ум за съдбата и нейните капризи.

Иначе тия дни ми е тегаво. Сигурно от липсата на слънце. Мда, това ще да е, сигурно. Но "Приятнострашно" ми достави необходимата доза витамин D, така че нещата ще си дойдат по местата. Eventually.

WishOfShould'veCould'ves

2011-11-29T19:10:00.007+02:00

Тоя лаф го чух в "Pushing Daisies" - ужасно готин, слънчев и нереално, ненормално сладък сериал, който е шантав, колкото си ще. По някое време писва, защото е доста еднообразен, наистина, но първият сезон се гледа на един дъх. Препоръчвам го, да знаете. И се подгответе, че колкото и да е готин, по някое време (вероятно) ще ви втръсне, но това не го прави по-малко очарователен. То е все едно... абе, да преядеш с шоколад.

Тааааа... идеята за "уишъвшудъвкудъвс" е много яка, защото събира в една (много странна и още по-странно изглеждаща, написана на кирилица) дума всичко онова, което сме искали да ни се случи някога, което чувстваме, че е трябвало да ни се случи и което знаем, че би могло да ни се случи (пак в миналото).

Утре блогът ми има тематичен, идеен и прочее рожден ден (happy birthday to me!) и по тоя повод взех едно важно решение - т.е. постепенно узрях за него, щото това не е нещо, което се случва overnight - да оставя в миналото всички свои "уишъвшудъвкудъвс" с все носталгията по тях, защото очевидно така е трябвало да стане. И не, не стигам до този извод, защото гроздето е кисело, а защото - ей, Богу! - всичко, което (не) се е случило по определен начин в миналото, е отворило други врати пред мен и ми е дало нови възможности. Вярно, че аз съм от циклещия тип (понякога), но е крайно време да се науча да гледам по-скоро напред във всяко едно отношение - а не избирателно, както досега.

И, да - получавам ред сигнали от Кораба-майка, че моментът за това е настъпил и че процесът може да протече с много по-малко сътресения, отколкото ако го бях стартирала насилствено преди време.

Краят на ноември наистина е много специално време за мен. Не съм го избирала, то така се случи ("то така си беше", нали знаете). Само че си мисля, че ако бях дърво (пък аз съм си такова - при това, не само по име), в края на ноември щеше да се образува поредният пръстен на растежа в дънера ми (знам, че става постепенно, но ми схванахте идеята). Не в края на септември, както би трябвало да е "по автор".

А днес се навърши 1 година от смъртта на Андрей Баташов и, пак днес, на опашката в "Била", се припознах за миг в Ники Бошев. Това е (почти) без връзка с горното. И все пак - днес ми попадна нещо доста хитроумно, но и малко... профанизирано, де да знам. Докато го четях, първото, което ми мина през ума ми бе как ли би реагирал той, ако го бе прочел, понеже е свързано с неговата area of expertise. Което е съвсем, съвсем логично, защото и сто живота да имам, пак бих се сещала да него всеки път, когато застана пред някоя картина.

"Оттогава не е минал и ден, без да си помисля за вас двамата с надеждата, че сте щастливи.

Още няколко реда и ще сгънеш това писмо, ще го пъхнеш мълчаливо в джоба на сакото си, сетне ще скръстиш ръце зад гърба си и ще се усмихнеш като мен сега, когато ти пиша тези последни думи. И аз също се усмихвам, Джонатан - никога не съм преставал да се усмихвам.

Бъдете щастливи, вие двамата!

Приятелят ти Питър"

Честит ми рожден ден.

Машина на времето

2011-11-26T18:53:00.003+02:00

То това всъщност не би трябвало да има заглавие, щото просто наминавам да ме видите, че мърдам, дишам и - в общи линии - съм окей. А е "Машина на времето", защото първо, разни признания ме хванаха леко неподготвена, та за амнайсти път се зачудих за нещата от живота такива, каквито са, каквито някога сме искали да бъдат и бихме ли се прее*али генерално, ако се бяха случили (още отдавна) по начина, по който сме искали да станат някога. Първата ми мисъл беше, че принципно съвсем изобщо не е честно, а втората - че героинята на Сандра Бълок в "Докато ти спеше" бе много права: "Слава Богу, баща ми беше прав. Живот невинаги се случва по начина, по който си го планирал".

После сънувах някакви извънредно шантави неща, разни closures по различни теми, които бяха много приятно разнообразие от кошмарите. Сега, разбира се, не казвам, че животът е прекрасен, перфектен, безпроблемен и бездраматичен, но е хубаво, когато нещата поне в някои коловози не са генерално дерайлирали. И вървят по разписание. Приблизително, де.

И си бях у дома - щях да ходя да гледам "Коледна песен" в Кукления театър, щото а/ спектаклите им за възрастни най-редовно ми махат главата от кеф, б/ Георги Спасов е в главната роля (май...), в/ Валентин Владимиров е режисьор на спектакъла, а като си спомня колко напоително и от сърце плаках на "Храбрия оловен войник"... Е, тоя човек хич не играе честно!

Ама не отидох, макар да имах перфектната възможност - Дикенс ("Коледна песен", мамка му!) и Валентин Владимиров представляват една комбинация, която психиката ми в момента не би могла да понесе и си го знам. Което е комплимент за режисьора, защото нямам съмнение, че спектакълът е прекрасен. И нямам съмнение, че се е справил отлично, което обаче ми беше достатъчен аргумент да го пропусна и да нямам съмнение, че е за добро и че в противен случай ще се събирам на част впоследствие. То наистина... и инстинктът ми за самосъхранение да сработи веднъж.

Видях Митьо. Ей, как му се зарадвах! Всъщност, предвид факта, че ти, еМ, си ми сигурно последният останал читател, правилната формулировка по-скоро трябва да е "ей, как ТИ се зарадвах"!

Нямаше билети за "Тоска", което е странно и кофти, щото съставът за вторник ми беше интересен и доволно любопитен. Ама нищо, след Нова година. Ще видим.

Излъгано камилче

2011-11-07T15:07:00.003+02:00

Ходихме на "Вечерен акт", а аз изневерих на традицията, като този път освен с кавалер, отидох на спектакъла и с очаквания. Така де, любим режисьор, любим актьор и нелоши отзиви отвсякъде.

Е, не ми хареса. Чехов явно не може да бъде смешен и всичко останало, е насилие над текста и зрителите. Много викане от сцената - ама много, и пресилено; отделни забавни моменти, някои от които - взети назаем от други спектакли (пак на Съни, да не кажете, че го обвинявам в нещо) и цялостно впечатление за един амортизиран спектакъл, на каквито съм се нагледала в последните години (част от любимите ми заглавия паднаха в тая клопка, дори). Вероятно когато е бил нов, е бил много различен, но - признавам без бой - ми беше скучно. Много. Актьорите бяха добри, обаче като цяло представлението просто не се случи. И толкова. После - без да казвам мнението си, за да не влияя - подпитах кавалера си какво мисли за видяното. Е, момчето го болеше главата още като отивахме към театъра, но след спектакъла, главоболието му наистина се усили. И как няма, с всичкото това викане. Призна си, че не му е харесало много, като се опитваше да бъде умерен в думите си.

На мен пък не ми хареса изобщо - този режисьор и част от актьорите в спектакъла са ме разглезили дотолкова, че смятам подобен резултат за неуспех. Не бях гледала постановка на Съни, която да е откровено скучна и ми се струва, че само в това не бяха го обвинявали досега. Обаче "Вечерен акт"... така де, май и аз се опитвам да бъда умерена в това, което пиша, затова ще спра дотук. Просто очаквах много, много повече.

А че салонът бе полупразен... факт. Но за това вина нямат нито Съни, нито актьорите. Политиката на Театър 199 издиша много сериозно, но това си е за тях. Аз вече стъпвам там по веднъж на няколко месеца, а не по веднъж седмично (че и по-често), както преди - и виждам, че не съм единствена.

Хо-хо-хо... и бутилка сок

2011-11-05T22:54:00.005+02:00

Това е цитат от "Малките плодчета" на СКТ. В предния пост си казах причините да се реша да го гледам, няма да ги повтарям. Blame it on Съни Сънински (а утре пък ще го гледам и на сцена заедно с Георги Спасов във "Вечерен акт").

Тоя човек го плюят много - да, вярно е, че прави комерсиални неща, ако под "комерсиални" се има предвид "гледаеми" и/или "харесвани". Стилът му е ефектен, бяга от псевдопоучителността и - о, ужас! - от псевдоинтелектуалността, която чат-пат ни размахва пръст от сцената. И не се опитва да лови маймуни с трици, за което го уважавам. Нататък - въпрос на мнение, интерпретация и очаквания. Аз го харесвам.

И пак ме зарадва. В последните години - умишлено или не - не поставя спектакли за деца. И сега, тъкмо за 65-ия рожден ден на СКТ, му поверяват спектакъл, в който е не само режисьор, но и автор на текста. Признавам, че това решение на ръководството на театъра ме изненада, защото някак ама хич не асоциирам Съни със СКТ. Но "Малките плодчета" са нещо доволно свежо.

Сега ще ви обясня какво имам предвид: дразня се, когато хората на театъра подценяват децата, дори когато въпросните хлапета са на по 3 години. И се зарадвах, че Съни не е паднал жертва на тази всеобща склонност. Сценографията на Ханна Шварц е богата, детайлна и красива, доста истинска и няма ама-нищо-общо със старите решения за най-малките, в които беше важно (и достатъчно) да има нещо "шаренко" на сцената. Абе, за какво говорим изобщо - не стига, че имаше мултимедия, ами и беше използвана много намясто, с мисъл и "играеше" чудесно в спектакъла; осветлението също бе "пипнато"... Единственото, което наистина не ми хареса, бяха "лицата" на плодовете, защото илюзията се развали и децата около мен повтаряха, че виждат лицата на актьорите. Струва ми се, че дори и маски биха били по-удачни от тия обемни плодове с хм... ръкохватка, която не само ограничава движенията на актьорите, ами и попрецаква впечатлението.

Текстът... уел... окей, ще бъда честна. Беше добър, но конфликтът се разреши по начин, който някак не даде да се разбере какво, аджеба, е имал предвид авторът, статуквото си се запази и не стана ясно какво спаси Лимона - дали това, че бе различен, или просто идването на утрото и чистата случайност. В този ред на мисли, като че ли нямаше поука и нямам представа как този текст ще се отрази на децата и дали ще хапват повече плодове или съвсем напротив. Ясно е, че соковете ще бъдат безмилостно разжалвани - да му мислят производителите.

Факт е обаче, че хлапетиите се забавляваха от сърце и очевидно им беше интересно. Спектакълът е дълъг 50 минути, което е абсолютният предел като продължителност на концентрацията на най-малките, за които е предназначено това заглавие, но те не само го "издържаха", ами и съпреживяваха ставащото на сцената и не дадоха вид да им е доскучало до самия край.

По едно време се пр'тесних, че Съни е тръгнал да проповядва послушание, но - слава Богу - това е Съни Сънински и учудването ми продължи само миг. Нищо такова, разбира се. Затова ме и хвана малко яд за начина, по който разреши конфликта - можеше да е и по-категоричен, но пък, от друга страна... разбирам го. Не върви да обясняваш на 3-годишните от сцената, че е окей да противоречиш на родителите си и да кажеш едно категорично "Не искам". Ама пък явно и не му се е искало да дава благословията си за вкарването на лимони в шаблони ( :) ), та затова финалът се озовава малко в ничия земя. Обаче пък определено даде тема за разговор на дребосъците и родителите им на път към дома. Което пък май е предостатъчно - аман от поуки, изказани на следач. Мда, харесвам Съни. И определено препоръчвам спектакъла - наистина е много приятен и смятам, че това е най-точната дума за него.

Хаос

2011-11-04T23:51:00.003+02:00

Хаос. В мислите ми и навсякъде. Тъкмо мисля, че нещата едно по едно си идват на местата и везните се разбалансират с резултат от рев и главоболие. Понякога и (позиви за) повръщане, но това е рядко срещана екстра, признавам.

Има моменти, в които не знам какво да правя. Или какво и как да кажа. Има моменти, в които знам, но явно не уцелвам правилните неща, колкото и добри да са намеренията ми. Има моменти, в които ми е кофти, има и моменти, в които ми е приповдигнато. Трябва да ме проверят за циклофрения, щото май това беше сред водещите симптоми. Понякога искам да спя дълго, понякога не искам да заспивам въобще.

Научих много лоши новини, свързани с човек, на когото много държа. И на когото няма/нямаше как да помогна и ми е гадно. И гнусно. Че една огромна част от живота се движи от пари, които са някакви хартии с някакви нишки в тях (да, знам, че са гарантирани със злато и не-знам-си-там-какво, но по същността си са хартия със знаци и картинки по тях). Чудя се дали ситуацията за въпросния човек щеше да бъде различна, ако ги имаше и ако обстоятелствата не го притискаха така. Не знам дали картината щеше да е друга, но имам подозрения, че би била. Но животът не е справедлив. От което обаче на мен не ми става чувствително по-добре. На него - съвсем. Поне предполагам, де. Имам някакъв негов телефон, ама не смея да му се обадя. Какво да му кажа? Доколкото се познавам, ще ревна и толкоз. И няма да мога да му обясня защо рева. А ако успея, на него ще му стане дваж по-кофти. Да не говорим, че се чувствам виновна, че пиша това тук, но някъде трябваше да напиша нещо. Егати.

Колкото до мен, аз си ги търкалям същите. С минимални различия през дните.

Мислех да прескоча новата премиера на СКТ - предвид заглавието ("Малките плодчета") и обяснението, че спектакълът е подходящ и за най-малките, реших, че вероятно ще ми дойде елементарен. Просто има 2 варианта - или не си дават много зор, когато става дума за постановка за съвсем малки деца, или пък големите не можем да я видим през техните очи. Затова обикновено тия заглавия не ме радват твърде и също така обикновено, съм пас. Режисьор и автор на "Малките плодчета" обаче е Съни Сънински, което автоматично означава, че утре сутрин се отправям с бодра крачка към СКТ. Гледала съм предимно спектаклите на Съни за възрастни, но единственото по-... детско нещо, което гледах, режисирано от него, бе "Мечтата на пътуващия актьор". И после нищо не беше същото. Така че няма как да пропусна - после ще разказвам.

Впрочем, гледах източниците на трафик на блога ми - стана ми неприятно, когато видях кои са най-търсените думи, но за мое успокоение, до скоро бяха "Валери Петров В лунната стая", "Рембранд ван Рейн" и "Румен Гаванозов В края на ноември".

Също и "Николай Бошев". Утре е Задушница.

Проба-грешка

2011-10-28T19:42:00.003+03:00

Опитах да направя нещо заради двама души. Говорила съм много за тях из блога, няма да го правя отново. Не успях - отчасти се издъних аз, отчасти ме издъниха други. Не ме е яд за това, кофти ми е, че в основата на това, че не успях, е невъзможността ми да изпълня едно нещо, което научих от един от въпросните двама души. Така се случва понякога, изтупваш се и продължаваш. Само се радвам, че въпросното "нещо", което научих от него (или поне трябваше да съм научила) е достатъчно дълго, та не върви да си го татуирам. Иначе досега да съм се нашарила. :)

Фактите обаче са категорични. Въпреки временните завои, посоката винаги е напред. И толкова.

М, и гледайте "Полунощ в Париж". Чудесен филм, наистина.

И - последно - един малко дългичък цитат от реч на Кърт Вонегът. Сетих се за него в изборния ден, когато май излязох от вкъщи, само за да си купя студен чай. Ей това е моята предизборна платформа и този път никакви цветове не ме изкушиха. Не бяха и близо дори.

“Дами и господа,
Не се притеснявайте за бъдещето. Или пък се притеснявайте, но знайте, че притеснението ви ще бъде от полза не повече от дъвченето на дъвка при решаване на уравнение по алгебра. Истинските ви проблеми в живота ще бъдат неща, които никога на са ви идвали наум. Истинските беди в живота ви ще дойдат от неща, които никога не са се появявали в обезпокоената ви глава, а ви заслепяват в 4 часа следобед на някой мързелив вторник.
Всеки ден правете нещо, което ви плаши.
Пейте.
Не бъдете безсърдечни към човешката душа. Не търпете хора, които са безсърдечни към вашата.
Не си губете времето в ревност. Понякога ще бъдете в предна позиция, понякога ще изоставате. Надбягването е дълго и в крайна сметка е със самите вас. Помнете комплиментите, които получавате. Забравяйте обидите.
Пазете старите си любовни писма. Изхвърлете старите си банкови извлечения.
Протягайте се.
Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво желаете да направите с живота си. Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 22 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни хора, които познавам, още не знаят (...)”

Операция "Шменти-капели"

2011-10-16T13:31:00.004+03:00

Не знам този лаф да е съществувал преди Б.Б. Но той - така или иначе - напоследък се опитва да наложи някакъв свой измислен божествен статут, та няма да се учудя, ако преди него не е имало нищо и ако се окаже, че той е Пътят, и Истината, и Животът. Примерно.

После един мой доста любим съученик пита как, по дяволите, се превежда това на немски, но покрай цялата словесна диария, обхванала Б.Б., гениалното му творение като че ли остана на заден план.

До филма на Влади Въргала. Трябва да призная, че с него имам известен проблем - с Въргала, не с филма. Като бях някъде към края на основното училище, той гостуваше в Стара Загора и ходих да го гледам. Залагаше на смешното, щото друго в сценария нямаше. Ама на мен не ми беше и смешно, та си излязох. Нещо хуморът му не е мой тип. Бих казала, че предпочитам "смешките" на стария "Аламинут" - когато още бяха Неве, Маца, Дачко, Наката и Робин. Сега не ги гледам - не знам дали ги и дават, дори. Не са ми забавни, изтъркаха се, а и новите актьори... уел...

Да се върна обаче на "Операция "Шменти-капели". Гледах филма поради 2 основни причини - много ми го хвалиха (и, съответно, исках да знам за какво иде реч) и, второ, защото във филма участва и мой ужасно любим актьор, макар и в сравнително малка роля. Ако трябва да сме честни, харесвам и Христо Шопов, и Малин Кръстев, и Захари Бахаров (леле, двамата бяха разкошни в "Три дъждовни дни" - един силно подценяван спектакъл).

Филмът обаче не ми хареса. Беше някаква много неадекватна смесица между "Дунав мост" (като сюжетна линия - с всичката мутровщина, душевното и физическо дебеловратие и прочее) и "Мисия Лондон" (като опит за иронизиране на една твърде тъжна, направо трагична реалност).

Проблематиката в "Мисия Лондон" обаче повече носеше на намигване, ирония и бъзик, ако щете. Смешното в "Операция "Шменти-капели" сякаш бе все на ауфтакт. Някак несвързана с действието, отделни лафове, на които в момента се смееш, но след 10 минути вече не помниш... а и как да е свързана с действието, като някак не е забавно да се избиват хора, изправени срещу стена. Факт.

Освен това, имаше сцени, в които явно бе търсена циганизацията, характерна за част от по-късните филми на Кустурица (нали знаете, че той невинаги е бил "такъв"?). И щяха да са истински забавни и много "хитро" намерени, ако не крещяха източника, който ги е вдъхновил.

На "Шменти-капели" им признавам 2 неща - сцената със сватбата в църквата (много ми хареса как беше заснета, ама какво ли разбирам аз!) и историята с Евлоги и Калинка. Много на място ми изглежда и филмът определено има нужда от нея. Може би дори от една идея повече от тяхната съдба.

Като цяло обаче впечатлението, което остави (поне у мен), е, че се смееш на отделните лафове, докато го гледаш, и после забравяш видяното. Няма дълбочина, не те докосва, всичко е "като на кино", хронологията е пострадала твърде много и вместо интересен, филмът е доволно объркващ като последователност. Произволен екшън, в който са се напънали да вкарат и малко комедия. И резултатът е един сладко-кисел сос, на който обаче са му объркани пропорциите.

А може би аз просто не разбирам хумора на Въргала.

Пак за дневниците

2011-10-10T22:12:00.004+03:00

Някога имах дневник - първият беше с шарени листчета и катинарче - от съвсеееем, съвсем детските. Писах някакви пълни глупости в него. Ама такива глупости, че ако сега го намеря, би ми се сторило просто нелепо да седна да го чета - да не говорим и че той беше кофти направен, та се поразпадна леко към края.

Вторият ми дневник е едно от най-ценните ми неща. Беше си дебеличък, подарък от вуйчото на баща ми и на предната корица бях сложила снимка на моята голяма тийн-любов, вратарят на Борусия Дортмунд Щефан Клос. Той, човекът, си направи 4 деца, докато аз вехнех от льобофф по него, ама както и да е. Мисълта ми е, че тоя дневник си беше по-стабиуен от най-стабиуния пернишки мачо и в него има поне едни 2-3 години от живота ми.

Както е казал Оскар Уайлд, човек винаги трябва да си носи дневника, когато тръгва на път, защото винаги трябва да има нещо сензационно и интересно за четене. Да де, ама напоследък тръгвам на път все без дневник и, изобщо, след края на онзи, нещо спря да ми се получава воденето на такъв. Тъкмо когато започнаха да ми се случват най-истинските неща.

И с блога се получава същото - хубавото е, че театралният сезон започва. Май малко ми липсва писането на емоционални щуротии, които само аз си разбирах. Беше много приятно и ми помагаше да си олабвам бесовете. Вместо това обаче, започнах да изживявам въпросните емоционални щуротии и обличането им в думи като че ли ги обезценява леко. Или много, дори.

На 24 септември 2001 година за пръв път попаднах в кукления театър като "голяма". Събитието бе второто издание на "Пиеро". След това не пропусках не само всяко следващо издание - не пропусках и нито едно заглавие от фестивалната програма. И така - до 2011 година.

Тази есен пропуснах "Пиеро". Не съм сигурна дали можете са си представите какво означава това за мен и за моя свят. Да не бъда в Стара Загора в периода 24-29 септември е нещо невиждано за последните 5 нечетни години. И немислимо, честно казано. Вместо това бях в най-кукления град на света. Отпразнувах един прекрасен, наистина уникален рожден ден, но когато се замисля как да разкажа за всичко, случило ми/ни се по време на това 11-дневно пътуване, се изправям пред същата стена, в която някога се разбиха мераците ми да си водя дневник. Та така.

Иначе фестивалът бил минал добре - нямам коментар относно наградените, тъй като не съм гледала спектаклите, но си имам едно на ум. Да видим къде ще бъда след 2 години по същото време. Вариантите са интересни.

И съм се бъгнала. Яко. Шибана работа.

Поне да взема да се самопоздравя с една песен, дето не че ще ме дебъгне, ама я обичам толкова много, че си ме усмихва. И така - без никаква връзка с горното - Will You Still Love Me Tomorrow?

Някои неща...

2011-08-09T02:03:00.003+03:00

Някои неща не се забравят. Съвсем като карането на колело.
Случвало се е да ми казват, че съм саможива или асоциална. Това, предполагам, е вярно. Дали обаче е проблем - хм, зависи от гледната точка. Аз си се чувствам прекрасно - толкова контактна, колкото съм. Щото, извинявайте, ама когато човек се обгради с мноооооооооооого и все верни приятели, обикновено или е сляп, или нещо с дефинициите му куца. Но и двата случая следва да е готов за неприятни изненади.
Аз обаче съм си аз. Имам си няколко души, които нямат нищо общо един с друг и за които бих дала много, бих стигнала далеч, бих жертвала уотевър ит тейкс. Не е като да са много хора - броят се на пръсти. На пръстите на едната ръка. Преди май бяха повече - с цели 2 броя, но това са хора, с които няма да се видя скоро. И не, С., пристрастието към даден скулптор не е осъдително, особено когато знаеш що за човек е писал въпросната статия. И много ми липсва - в ежедневието, в хората около мен, при всяка явна липса на такт и възпитание си спомням за изключителния шанс, който ми бе даден някога.
Таааа... да. Както казах, тези хора са малко. С тях можем да не се видим с месеци и да си продължим оттам, докъдето сме спрели, без да си държим сметка кой и кога е трябвало да се обади, без да се обвиняваме, че сме се забравили и без да имаме нужда един от друг в този смисъл. Когато обаче съм искала да извия нечий врат и съм бесняла до побъркване, един такъв човек ме покани на вечеря. Когато загубих много близък човек, друг такъв бе до мен. Когато имах нужда от подкрепа, защото бях разколебана в собствените си възможности, ми подаде ръка трети. И то по начин, който ме убеди, че съм се справила сама.
И тъкмо защото тези неща са се случили, случват се и ще продължават да се случват, ще има и среднощни разходки по "Витошка", кръжащи овце и разни такива, никому непонятни неща. Никога няма да стана парти-анимъл или стадно животно. Не е за мен, уморява ме. И имам странното усещане, че някога бях писала подобен пост по някакъв повод (което, реално погледнато, не би следвало да ме учудва, понеже не съм си променяла позицията по този въпрос).
Но някои неща не се забравят. Съвсем като карането на колело.

Норма-тив

2011-07-13T08:16:00.004+03:00

Онази вечер ходихме на "Норма". Като изключим факта, че държах да пропуснем представленията, в които ще пее Румен Дойков, нямах особени претенции относно певците. Беше ми любопитно обаче, тъй като кавалерът ми щеше да гледа опера за пръв път и се опитах и аз да гледам през неговите очи (не съм му ги извадила, спокойно).
Бутафорни декори (ама мнооооого бутафорни), леко нелепи костюми на хористите, излезли или от "Астерикс и Обеликс", или от "Снежанка и седемте джуджета", сцена без дъно, зад която се виждат светлините на преминаващите по съседния булевард коли и - което е по-лошото - от която звукът се разсейва... Субтитри, които в първо действие просто липсваха (както, впрочем, и художествено осветление - беше си светло, което пък постави въпроса за уместността на началния час на спектакъла).
Иначе солистите се постараха, макар при почти всички да имаше какво още да се иска - в музикално отношение, или по отношение на сценичното им поведение. Мартин Илиев очевидно се налага в Националната опера, което - надявам се - ще затвори устите на критиците му. Или напротив, ще ги разлае още повече, но разчитам, че няма да му дреме твърде. Талантът и амбицията (но не и безогледната такава) винаги са ме радвали - особено когато се в комплект.
За останалите... не ми се занимава да се разправям с анонимни апологети на този или на онзи. Специално за една от дамите знам, че има разни такива из нета и не ги искам в блога си, защото си имам особено мнение, но явно у нас никой не смее да каже, че царят е гол.
И - стига бе, хора! Ще има толкова зрелищна сцена като финала с кладата и вие какво? Ще пратите героите вдън горите тилилейски, вместо да ги изгорите на сцената, както си му е редът. Разочарование, сериозно ви казвам - през цялата опера се чудех как ли ще бъде решен финалът и накрая... мрън.
А иначе експериментът с операта... хм... беше полууспешен; покрихме "норма-тива." Това би трябвало да е достатъчно засега. Пък тъкмо тази вечер сънувах, че разказвах на кавалера си съдържанието на "Кармен" - доста стройно и последователно, при това.

Едно сбогуване

2011-07-06T20:00:00.006+03:00

Не бе, няма драма. А и то това сбогуване се случи на много части, т.е. беше трагедия в няколко действия. Бас ловя, разправяла съм ви за "Закон и ред: умисъл за престъпление" (сериал, чието заглавие съкращавам за удобство като LO:CI).

Та тоя ми ти сериал навъртя цели 10 сезона, 2/3 от които съм гледала по всевъзможни телевизии - за пръв път го загледах по Hallmark, после даваха някои сезони по bTV, пък по Fox Crime, май го мернах и по AXN, след това го даваха и по Нова ТВ (даже човекът, който го превеждаше, е един от най-близките ми приятели).

(началото)

Какво ми даде филмът? Хм. Нали знаете, не обичам промените. А този сериал беше една константа през последните 10 години. Много непопулярен у нас, си се въртеше във всеки един момент по някоя от телевизиите и знаех, че има огромен шанс Винсънт д'Онофрио да ми се усмихне с прасешкото си пухкаво личице от екрана. Ако пък се случеше да не го дават... е, Интернет си знае работата, пък и, 10 сезона са това.
По едно време намесиха Крис Нот (противния Тузар от "Сексът и градът", блах!). И тогава сериите се разделиха на 2 - серии с "мойто пра'се" и такива със "свинята гадна". Сещате се, епизодите с Крис Нот не ги гледах. Той си беше безличен ениуей. Винсънт д'Онофрио и Катрин Ърби бяха големите в този сериал, а героят на Винсънт, Боби Горън, вероятно ще ми остане любимата мъжка фигура от телевизионен сериал евър.
После пък разкараха Нот (слааава Богу!) и вкараха Джеф Голдблум. Той беше по-интересен, но феновете на LO:CI не го искаха. Малко напомняше Монк, но не беше за този сериал, така или иначе.
За капак... разкараха Винсънт и от стария състав оставиха... само Голдблум. Сещате се, феновете директно заявиха, че няма да гледат повече това бледо (и никакво) копие на любимия си сериал и това предопредели свалянето му. Така е то, като няма зрители, няма и рейтинг.
Но последното решение на продуцентите донякъде поизми срама. Последният сезон бе чувствително по-кратък, само 8 серии, но Винсънт и Катрин се върнаха на екран и приключиха поредицата със стил. Този сериал си беше техен и това бе единственото правилно решение.

А Боби Горън... хм, да. Той определено ще ми липсва. Но ми хареса начинът, по който приключиха филма. Той заслужаваше точно това и се радвам, че усмивката му накрая беше истинска. Впрочем, да, осъзнавам, че говоря за измислен герой, но - както вече уточних - тоя "човек" ми правеше компания в продължение на 10 години и със сигурност ми е дал нещо (ако и да го обвинявам за част от високите си изисквания към мъжете, хахаха :)).
Признавам, стана ми малко пусто, когато тази вечер изгледах последния епизод. Но поне финалът бе справедлив и в него не присъстваха нито Нот, нито Голдблум, нито която и да е от техните екранни партньорки. А краят на LO:CI е... well... the end of an era. Една значителна ера, обхванала съществена част от съзнателния ми живот дотук. Или поне... съпътствала я качествено.

И няколко от любимите ми фен-видеа, посветени на "Закон и ред: умисъл за престъпление":
Don't Tell Me Goodbye
My Life
Read My Mind (обожавам го... и песента, и идеята, и всичко!)
Boy Oh Boy (нещо забавно и лигаво)
Walk 500 Miles
Hot N Cold (още едно от много любимите ми)

Хърватска и разни дреболии

2011-07-04T18:28:00.003+03:00

Винаги ми е било терсене да ходя на театър или опера вечерта преди изпит. Да не говорим за купони. Струваше ми се, че ако се издъня, ще ми е виновна точно тази вечер за минути/часове откраднат хедонизъм.
Явно съм станала пич, защото баш по средата на тази сесия забягнах за цяла седмица в Хърватска. И беше бо-же-стве-но. Ама идея нямате точно колко.
Намерих си къщата на мечтите. Разбира се, няма да я имам, но това не пречи да си остане именно там - в мечтите. Прекрасна е. С цялата лепкаво притегателна енергия, която излъчва и която аха-аха да ме подмами да извърша някое и друго дребно престъпление (как да ви кажа, не бях много сигурна дали е позволено да се влиза в двора, ама...). Получих си и новата книга на Сафон и още не смея да я подхвана. Пари ми в ръцете, ама не само защото корицата е оранжева. Просто имам още 1-2 изпита до края на тая същата сесия, плюс намсиколко други задачи, свързани с университета - и ако я почна сега, няма да свърша нищо от тях, докато не обърна и последната страница. Познавам се, познавам и Сафон (ако и да ме разочарова малко с "Марина").
Видях отблизо прочутата акселерация в порастването на децата... аз на 12 изглеждах другояче. И мислех за други неща. Не мога да си представя какво ще бъде по времето, когато имам собствени деца. Разговорите за птичките, пчеличките, опасните и безопасни неща, за порастването и прочее ще трябва да почват съвсем от люлката, че иначе ще е страшно. Което не значи, че хлапетата от балета, с който пътувах до Задар, не бяха готини. Напротив, бяха страхотни. Но много, много различни от спомените ми за мен самата на тия години.
Минути за реклама: ако имате възможност да отидете в Задар - дори и само за ден-два, не я пропускайте. Уникално място е, честна мускетарска. Не е Сплит или Дубровник, но май тъкмо в това му е чарът. Един ослепително, ослепително бял град, в който спокойно можеш да се почувстваш точно като Джулия Робъртс в "Хубава жена". Че и малко по-добре дори.
Сега обаче е време да се върна към прозаичното ежедневие. В него напрежението на макс ще продължи поне до средата на декември, но надявам се, ще си струва. И не, този път лятото няма да е време за почивка, а за пълна газ по всички направления. Но пък макар да нямам идея как точно ще се справя с всичко запланувано дотук, поне знам защо го правя. Което, откъдето и да го погледне човек, си е крачка напред. Досега знаех как да направя всичко, с което се заловя, но пък нямах представа защо, аджеба, хабя тия нерви.
Ще видим докъде ще стигна с този източник на мотивация. Струва ми се, че ще бъде достатъчен. Наред с въпросите, вече бръмкат и отговори - остава да ги свържа (правилно) и да стискам палци картинката да ми харесва.
И като стана дума за картини - онзи ден ходих на изложбата на абсолвентите от Художествената академия. Харесах само 2-3 неща, но пък колко ги харесах само! За другите... предпочитам да мисля, че аз не разбирам достатъчно (и искрено се надявам да е така).

Съвсем накратко

2011-06-15T17:55:00.003+03:00

Щях да ходя на "Фауст" тази вечер. Да, вярно, в НДК, ама пък "Фауст" (че и с Юлиан Константинов). Да ме питате какво й харесвам на тая опера (освен това и това), трудно ще ви кажа - обаче много си я обичам.
Разбира се, оказа се, че спектакълът е отменен. Нещо не е много ясно чия е вината - аз леко подозирам НДК, ама хайде, няма да задълбаваме. Та така, останах без "Фауст".
И като се замисля, то театралният (и, респективно, оперният) сезон свърши, ловният бе открит и ще продължи известно време (не искам изпити, бееееее! Изписах толкова страници курсови работи и реферати, че вече като погледна документ на Уърд и ми се повръща). И все си повтарям защо го правя, че иначе... мотивацията в канализацията, ако ме разбирате.
Сетих се, че така и не ви споделих откритието си по повод на "Картонени мечти". Не че ще ви каже кой знае какво като информация, ама искам да си го запиша, да не взема да го забравя, че е ценно.
Та. "Картонени мечти" е спектакъл на Ариел Театър, който безкрайно много обичам, защото в него участват двамата ми любими наши куклени актьори (заслужили тази чест преди много, много, почти-двуцифрен-брой години): Георги Спасов (който съвсем скоро има рожден ден, да е жив и здрав) и Румен Гаванозов (ах, каква изненада!). Сценографията е направена на принципа "от нищо - нещо", което много ме радва (ей, помните ли, имаше такова кулинарно предаване едно време... явно наистина са били бая гладни години, така като се замисля), а самият текст е много... мечтателен.
И тук идва прозрението... бе, мааму стара, напомняха ми на някого и Арчибалд, и Максимилиан, напомняха ми... И като гледах спектакъла последния път, се цапнах звучно по главата. Ами ще ми напомнят, ами - как няма да ми напомнят! Чели ли сте "Целувката на Жената-паяк"? А мюзикъла гледали ли сте го? Ако не сте, препоръчвам! Шантави са, ама мно-го. И много... хм... Ох, как да ви го кажа. Те са затворени в затвор, ситуирани са в съвсем конкретна политическа обстановка (и, съответно, епоха), и въпреки това биха могли да бъдат произволни двама души по всяко време и навсякъде. Заради естеството на техните отношения. Е, в "Картонени мечти" Валентин и Молина бяха точно Арчибалд и Максимилиан. Ама толкова приличаха на тях, че очаквах Румен Гаванозов да запее ей това.
А сега се чудя между капучино, фински и норвежки. Нали ви казвам, ловният сезон е открит.

С глава в стената

2011-06-13T22:46:00.003+03:00

Дали не си спомням за Андрей Баташов, когато пиша това заглавие, м? Славен беше, славен. Но и с него нещо се случи. Или пък не се... И колко странно ми стана, когато видях името му на кръста на гроба му преди време (по други дела бях там, но му оставих цветето, което така и не му дадох приживе, без значение, че съм гледала негови спектакли сигурно десетина пъти) - още ми е чужда мисълта, че другият сезон "Секс, наркотици и рокендрол" няма да се играе. Така де, ще се играе, но за мен имаше един вариант на този спектакъл, колкото и да ми хвалят Ивайло Христов и нароилите се по-млади, но също така жадни за слава и хитови заглавия, артисти.
Както и да е. Не ми е за това мисълта, просто взех назаем заглавието. Преди блъсках глава в стената, без да знам защо го правя. И това ми беше драмата. Сега знам, но ме е страх да не се разочаровам. И да не разочаровам.
Странна работа. Тъкмо наскоро си говорихме за желанието да бъдеш харесван/ценен и прочее. На мен това желание изглежда ми е ампутирано преди време, защото иииииизобщо не ми пука. Аз съм това, което съм, и ако някой не ме харесва, това е негово изконно право. Не е като да сме длъжни да си общуваме с когото и да е.
Хората, които наричам "приятели", се броят на пръстите на едната ми ръка. Хората, които се страхувам да не разочаровам, също. В двете множества няма повтарящи се елементи.
Напоследък си мисля, че наистина знам какво правя и че съм намерила разни пътеки, които съм търсила доста дълго. Остава наистина да тръгна с глава в стената и да се надявам звездите да се подредят по начин, който ме устройва и - най-вече - да не се разочаровам. Щото, сещате се - най-много сълзи били проляти заради сбъднати мечти. Но не, този път нямам намерение да се откажа заради някакъв подобен страх. Връщайки се назад, си мисля, че съм хвърлила твърде много усилия и съм инвестирала достатъчно нерви и време, за да съм заслужила един подобен опит. А ако се разочаровам... уел... поне ще знам, че съм опитала.
Да. В момента животът ми е пълна, пълна, ПЪЛНА каша, но раздвижването ми харесва. Остава и посоката да е вярна.

И още една шепа любов

2011-06-01T23:33:00.004+03:00

Странно. Когато не пиша тук дълго, се натрупват доста негативни емоции, които се чудя дали и как да излея. тях обаче предпочитам да ги сритам в килера, да метна разни непотребни вещи отгоре им и просто да ги пренебрегна възможно най-грубо. Примерно. И засега.
Освен тях обаче, си давам сметка, че във времето на моето отсъствие са ми се случили и много хубави неща (много като количество и много хубави като качество - така де, важното е да е ясно).
Ето. Премиера на Румен, някакви възможни нови пътеки край мен, разни успехи на хора, които ги заслужават (е, крайно време беше!)... и концерт на Smokie. Да, преди точно 23 дни в румънското градче Сфанту Георге. Не, не онова, дето е на делтата на Дунав, а едно друго, което е...хм... като минеш Карпатите и още малко на север. :)
За щастие, този път майчето беше с мен (е, успя да падне под влак, но това е друга история, която много от вас вече чуха наживо, щото пък бих ли могла да пропусна да я разкажа!), видях се най-сетне и с моята любима Рамона. Интересно, с нея се познаваме от година и половина задочно - пишем си най-редовно и прочее и постепенно установявам, че в нея виждам ужасно много от себе си и я чувствам невероятно близка. И всичко започна от споделената любов към Smokie - впоследствие се оказа, че (до голяма степен) харесваме еднаква музика, че споделяме общи проблеми, дилеми и чуденки, че като цяло гледаме на живота по много сходен начин. Тя е прекрасна. И да, осъзнавам, че щом твърдя, че е прекрасна и че си приличаме, то... ама айде, няма да се хваля. Вие си ме знаете. :)
Самият концерт се проведе на открито след драми и полуистерии, защото през целия ден валя сняг, дъжд, духа вятър, изгряваше слънце и никой, ама никой не можеше да каже какво ще бъде времето след 10 минути, камоли след час или два. Ние обаче извадихме късмет и бяхме първи кипри на първа линия, нагазили до глезените в една локва и прегърнали безумно високите ограждения.
За самия концерт няма да ви разказвам - предният път опитах, не се получи. Такава любов не се описва, тя се чувства и всеки опит да бъде вербализирана, я обезценява в някаква степен. Мога обаче да кажа, че в този 1 час и 40 минути аз бях а/толкова много себе си, колкото не съм била от ужасно много време и б/толкова безпределно, безпаметно и неописуемо щастлива, колкото... да. Без уговорки, без "ама" и без "дали". Това усещане за безгранично щастие си ме топли и в момента, без значение колко ме боли гърлото, ларинкса и не знам си още какво (да, още ме боли, чак почвам да се чудя какво успях да си повредя чак пък толкоз). Още едно усещане, което се върна. Нещата постепенно си идват на мястото, а аз съм толкова благодарна, че ги има - честно.
Не изпяха някои от любимите ми песни, които разчитах да чуя и които пяха на миналия концерт (а именно Tomorrow, Changing All The Time (какво да ви кажа... липсва ми хеви метъл мандолината на Мик, който - само да вметна - продължава да е хот, ама хот (но не дог) Даже разправях на Рамона, че ми прилича на бог от скандинавската митология и тя се съгласи одма), Home Is Anywhere You Are (на която съм ревала и сигурно пак щях да ревна, ама нали и аз съм едно колибри от различен калибър...).
За сметка на тях, бяха вкарали две песни от новия албум и ако не ги обожавах всичките, сигурно щях да изтъкна именно тези две като особено любими. Само че като се засиля да го казвам/пиша, и съзнанието ми реагира с: "Ами Let's Do It Again? Ами This Is Wot I Did? Ами Celtic Days? Ами 'Til The Grass Grows Over Me (размазва ме. Манда е щастлива жена)?"
Та така. Не мога да заявя, че са ми най-любимите, но със сигурност са на доволно предни позиции. Става дума за Take A Minute (от 00:10 нататък) и If I Can't Love You (обожавам я!).
И за да е пълно щастието, след концерта се сдобих с автографи от Мик, Майк и Стийв върху тениската ми, която вече е пенсионирана по заслуги. Предстои да си правя нова - още се чудя за дизайна.
И... знаете ли... може концертът им в България на 18 септември да бе отменен, (хубава работа, ама българска, естествено), но при всяка възможност бих си грабнала чантата, шапката и гащите и бих се отправила към коя да е точка на света, за да ги слушам. Карат ме да грея, да се усмихвам и да съм... аз. А това понякога не е никак лесно.

За (авто)биографиите с любов

2011-05-31T23:05:00.004+03:00

Не съм ви говорила за куклен театър от безобразно много време. Тоест, това просто не съм аз. Точка. Тъкмо тези дни си мислех, че щом съм си установила блогопроблема, е редно да го реша, или да пускам кепенците на това-иначе-толкова-уютно място и... кой откъде е.
Ето обаче, че едно от имената, присъствали най-често из тези редове, го реши вместо мен. Румен Гаванозов... и неговият моноспектакъл "Автобиография" по текста на Бранислав Нушич.
Признавам, че подходих с известно съмнение (породило се след половинминутното скачане на място, когато видях заглавието в афиша на Т199). Румен е прекрасен актьор - един от безспорните ми любимци, които бих отличила енитайм (всъщност, мога да заявя, че наред с Георги Спасов, Джони е любимият ми български актьор). Той обаче не е смешен, а имах опасението, че хората, които отидат да гледат спектакъла, ще очакват комедия (да, Бранислав Нушич пише смешно). И като че ли се оформи едно предварително очакване за разминаване на очаквано и видяно.
Ниииииищо подобно! Да знаете, ужасно се радвам, когато някой, който ме е вдъхновявал и преди, успее да ме изненада с още нещо. Тази вечер Румен го направи. Беше съвсем различен от Санчо, Звяра, Старчето, Синоптика.... от останалите роли в останалите спектакли, в които съм го гледала. Беше събран, концентриран (нещо, което в последните няколко представления, в които го гледах, ми се губеше), знаеше не само какво прави, но и защо го прави, и беше... забавен (ей тук беше разликата, която толкова се зарадвах да усетя). Ама много. По неговия си, сериозен начин - без да се прави на клоун, разсмива публиката сякаш без да иска. Безценно, казвам ви.
Спектакълът беше много наситен, плътен, нямаше нищо излишно, но нямаше и празно време на сцената. Енергията, която носеше - честно, нерядко и това се усеща - бе по-различна от тази на останалите неща, които съм гледала напоследък. А когато Румен е на сцената както телом, така и духом, няма нещо, което да попречи на дадено представление да пожъне наистина невероятен успех. Защото той го може.
Основна заслуга за въпросния успех има и прекрасната сценография на Станислава Кръстева. Е, за нея (за сценографията и нейната авторка) има да се говори много. Да, знам, че тя е правила и много от другите спектакли на Румен, но този път имам чувството, че е надминала себе си. Изобщо, "Автобиография"-та на ДКТ Видин е истинска експлозия от талант. Вдъхновение и откровение за възрастни с типично куклени изразни средства (импровизирани кукли от хартия и картон, многофункционалност на всичко на сцената и прочее), представено от един от най-талантливите актьори днес.
Ако тези нахвърляни непрофесионални и силно емоционални думички не ви стигат като препоръка, хич и не си помисляйте да ходите да го гледате. Оставете това удоволствие на другите, защото спектакълът е на видинския театър и не знам колко често предстои да се играе в София.
А аз... хм... аз си върнах емоция, която ми липсваше отдавна. Кукленият театър за възрастни е по-лош и от краста. Сериозно. Ама е толкова приятно, докато се чешеш...

Открих си проблема

2011-05-24T19:48:00.004+03:00

Здравейте. Разбрах какво ме спираше да пиша толкова дълго. Възможността, вероятността да ви излъжа съвсем неволно. В тоя блог има невероятно много история - ужасно, ужасно много от мен самата е ей тук, между всички тези редове (много са, знам).
Но преди беше лесно и безвъпросно. После се появиха питанките, на които самата аз не знам отговора и ме е страх, че ще ви излъжа, ако ви го кажа. И че ще излъжа самата себе си, ако го заявя ясно, еднозначно и категорично в писмена форма в едно толкова лично пространство, каквото е този блог. Той не беше замислен да е баш такъв, ама... имала глава да пати.
Работата е там, че не знам какво, как, кой, защо, кога... Абе, казано накратко, не мога да отговоря смислено на нито един от важните журналистически въпроси. Както се казва, все е било, ама такова чудо никога не е било. И нямам никаква идея как да реша шибаните гатанки - избирам една врата, влизам през нея, там ме чакат две други... А който ме познава, ще знае колко трудно ми е да избера каквото и да било, камо ли врати, та и да влизам през тях. И си седя, и си цикля, и изпадам в мрачни периоди, в които не се харесвам, не харесвам и част от хората около себе си, имам усещането, че част от хората, които следва да ме чуят, не ме слушат изобщо, или пък няма шанс да ме разберат (което - let's face it - е тъжно). Безразличието и наглостта ме дразнят и, като цяло, чивиите ми почват да избиват периодично. Но се опитвам да съм мила и добра... засега. И малко на въпреки, макар понякога да ми иде да се разкрещя много неприятно. Ама не става, нали - щото всички ме знаят като едно мило и безкрайно търпеливо говедо, което е свикнало да решава нещата с конструктивен диалог. Мда. И то това ми е проблемът в голяма част от случаите. Но като викна, аз излизам виновната, че съм го направила, а не онези, които са ме предизвикали да го сторя и които съвсем изобщо не вдяват, че може да са виновни с нещо.
Тъй. В момента ми е мрънкащо, защото днес ми е кофти дата. Мразя 24 май. Искам да го нямаше в календара, да не помнех, да не се беше случвало. И същевременно се радвам, че го има и че го помня, защото 24 май 2005 година (и двата месеца преди тази дата, всъщност) бе денят, в който пораснах и станах пич. Съжалявам само, че цената трябваше да бъде толкова висока.
Не ме разбирайте погрешно - преживяла съм го. Даже днес ходих на разходка в Пловдив с ценен за мен човек. И (в общи линии) ми беше нахилено и спокойно, само дето датата продължи да ми се звери от календара. Уотевър. Аз съм голямо момиче. С големи въпроси пред мен.
Хм... странно... на 24 май се улавям, че изпитвам потребност да бия шамари. Честно, избива ме на агресия... след толкова много време. Вероятно трябва да спра да щадя другите откъм негативни емоции, за да успея да разтоваря част от собствените ми такива, че иначе се стига до тези моменти. С риск да се повторя... аз съм голямо момиче.
Но не искам да лъжа и да лицемернича. Нито тук, нито другаде. Всекиму според заслугите и... за Бога, братя, не настъпвайте мотиката!

Разни бесове

2011-02-24T20:28:00.002+02:00

Щях да ви разправям за "Картонени мечти" - снощи го гледах (за втори път, ама го бях позабравила - не и като емоция, разбира се!). Вместо това, в момента лекичко ми кипи отвътре и си слушкам Narcotic на Liquido. Сигурно съм ви разправяла - тая песен ми е симптом за нещо, което не е наред.
Принципно не е много лесно да ме ядосаш здраво - ама така, наистина качествено. Обаче на', шарен свят, хора всякакви. Толкова шарен, че е направо като вихрушка в аптека (според безсмъртния лаф на Боби) - все се намира кой да ти вдигне кръвното така категорично, че да го увековечиш. Паметник неръкотворен, направо. Да ми се чуди човек защо се впрягам, но то и аз съм говедо от особена порода. Сега се уча да не си го изкарвам на хора, които нямат вина и да тегля по една майна вляво и вдясно, напук на полуидиотите и кръглите такива. При все това, имам още да се уча в това отношение.
Обаче утре ще ви разкажа за "Картонени мечти" и едно мое откритие, свързано с въпросния спектакъл.

Прозрение

2011-02-22T22:24:00.001+02:00

Онази вечер гледах "Механикът". Става, дори беше приятен, предвид факта, че говорим за американски екшън, все пак. Малко наивен, с глуповат финал, дето трябваше да ни изненада, ама нещо не можа, обаче - като цяло - гледаем. Особено на кино. Впрочем, събирам кураж за новия филм на братя Коен с Джеф Бриджис в главната роля. Гледам му трейлъра от доста време, ама някак ми идва твърде жесток. Вярно, в Дивия Запад са се пуцали за добро утро, ама нещо емоционалните ми везни не реагират твърде добре на насилието, а в тоя филм изглежда, че ще бъде доста. Може да се огранича само до саундтрака, щото той (и чичо Джеф) биха били причините да го гледам ениуей.

Мисълта ми обаче беше за "Механикът". Имаше един лаф, дето звучи като пълна безмислица, ама ако си в съответния контекст и житейската ти ситуация позволява да го поанализираш отвътре, се оказва, че е - баф, мааму! - отвратително верен.
"Сърцето ти подсказва, че искаш да се върнеш там, където никога не си бил."
Именно. Да видим "е ли възможно това" (както казваше някога Бухчева) и каква би била цената.

Почти година

2011-02-14T22:54:00.004+02:00

Все си повтарях, че не съм писала от доста време. Ама това доста време взе, че се оказа повече от 9 месеца. Които аз не усетих - или тъкмо напротив, голямата част от тях ги усетих толкова болезнено, че все едно бях изтръпнала и всичко минаваше покрай мен ееееей така. После се случиха разни неща, после други не се случиха, после почнаха да се случват много работи наведнъж и реших най-сетне да задействам колелото. Измъкването от блатото е приоритет и прерогатив не само на Мюнхаузен, ще знаете.
И едновременно с това, всичко стана много лично. От работите, за които някак не искаш да пишеш нито в нета, нито в дневник, нито никъде. Защото думите понякога обезценяват преживяванията.
2010 година беше тежка и пълна с уроци. И никак не драматизирам - струва ми се, че беше една от двете години, в които претърпях значително развитие като личност. Не е като да съм циклила на едно място през останалото време, но яките шамарчета, които проверяват пичовщината ми, са нещо, което трябва да бъде отделено от инерцията.
Дали съм пич? Не знам, времето ще покаже. Четох си разни светивалентински постове тук отпреди 3 години и направо не можах да се позная в прочетената агресия. Сега съм се кротнала доста, но - за сметка на това - се научих как да не позволявам да ми се качват на главата и къде точно минава границата, дето ако я преминеш в общуването си с мен, ще ти се види тесен светът. Или, с други думи, станала съм извънредно благ и мил човек, който обаче няма да си остави магарето в калта и който, струва ми се, започна да се вглежда по-внимателно в хората около себе си, търсейки Нещо. Може би това беше и един от най-значимите уроци от изминалата година: част от хората ми станаха интересни, спрях да гледам на тях като на лабораторни плъхчета и започнах да се замислям повече за мотивацията и действията им; за онова, което казват (което е източник на големи драми понякога, честно), за онова, което не казват и за онова, от което имат нужда.

Но много въпроси все още стоят без отговор. А кълбото прежда - ах, каква изненада! - отново се заплита. Колкото до 2011... избягвам да правя планове, защото както казваше героинята на Сандра Бълок в "Докато ти спеше": "Слава Богу, че баща ми бе прав - нещата невинаги се подреждат според плановете ти." Или нещо такова. Просто ще гледам да поддържам тоя курс - новите посоки пред мен също са интересни, а някои от тях ме карат да вярвам, че цялото това време не е било изгубено и блъскането, което на моменти ми се е струвало лишено от смисъл, всъщност си е заслужавало, защото ме извежда на пътека, която исках да намеря отдавна. Нататък: каквото-такова и колкото-толкова. Тая работа с плановете не действа.

И още нещо. Искам да се върна. Този блог ми липсва(ше). Разказвала съм ви защо никът ми във форума на СУ е Търговецът на кристал, струва ми се - вече не запъвам крака пред промените. Осъзнавам, че някои са за добро, а с други не мога да се боря. Но продължавам да държа на взжните за мен константи - нещата, които са си все същите около мен и за които мога да се хвана, когато всичко останало пропада. Е, блогът ми е събрал толкова бесове през годините, че ако седне да го чете някой, който ме познава слабо или не е познава хич, ще се хване за главата. :) И с право - ама то малко ли преживявания са кодирани по някакъв начин тук... Идеята ми е, че все още си държа на константите и блогът ми е една от тях. А и имам да наваксвам откъм куклен театър ехеееееей...

No name

2010-05-07T23:41:00.004+03:00

Крада заглавието на тази публикация от блога, в който НикРу ме номинира, за да продължа играта. Не мога да кажа, че съм върл фен на подобни "предай нататък" истории, но тази засяга нещата, които ме правят щастлива, пък предвид факта, че напоследък същите тези работи ми бягат много здраво по допирателната, ще е хубаво да си ги събера. Вече месеци наред допускам да се разпиляват и сега е време да строим редиците.
Пък и ми се иска да си "отпуша" блога. Искам да пиша за хубави неща - светло е, пролет, ала-бала... Нос тече, очи сълзят, задушавам се и кашлям, ама клишето изисква да ми е гот.
И така...

10 неща, които ме правят щастлива:

1. Хубава куклена (пък и не само) постановка. Ааааааа, ама как ви изненадАх, а? Направо не го очаквахте. :) Ама не компромисно "окей е, става, не е зле", ами онези редки случаи, в които направо светя и мисля за спектакъла с дни. Или години. :)
2. Безцелното мотане (в хубаво време) по любими маршрути из улиците на познатите ми градове. Най-често - привечер. С ръце в джобовете и със слушалките на плейъра в ушите.
3. Като споменах плейъра... музиката в него ме прави аааааама страшно щастлива. Дори когато ме стресира, фрустрира и депресира - а това, за щастие, се случва рядко. Та. С две думи - плейърът се превърна в моя любима вещ за броени минути след закупуването му. :) И въпросните джаджи вече са 3, щото ме мързи да им сменям песните. :))))
... (тук следват 2 отделни музикални позиции, защото ако не ги обособя, все едно няма да съм аз и тия топ 10 няма да се отнасят до мен)...
4. Smokie. Ето, даже в момента слушам записа на концерта им от Стокхолм, по време на който Майк Крафт е бил болен и вие на умряло, ама пак ме кара да се усмихвам. Защото, както неведнъж съм казвала тук - Smokie е любов. И нищо, по-малко от това.
5. Еторе Бастианини. Нямам думи за него, но те не са и необходими. Пък и някога съм писала. Ще ми се да можех да го чуя наживо.
...
6. Спомените ми. Мартина едно време ми каза, че живея в приказка, наскоро пък ми каза, че се чуди как все на мен ми се случват тия работи. Някога един спасител беше питал дали се е случвало да бъда тъжна; сега се изживявам като сравнително мрачен герой. Обаче! Обичам всичко онова, което ми е случило някога и често си превъртам избрани моменти (Best of, хехе) като кадри от любим филм, които никога не ми писват.
7. Разговорите с хора, които ми показват, че има движение, има път. Напред, назад - все тая. Важното е, че виждам потенциални крачки - без значение от посоката. Мразя стендбая.
Много от тия хора не принадлежат към онези, които би следвало да са сред номинално най-важните в живота ми. Огромна част от тях пък изобщо си нямат и представа колко важни са за мене - и това ме прави още по-щастлива. Сякаш съм ги направила съпричастни към някаква тайна, за чието съществуване те не подозират. Но аз си знам ... и се усмихвам.
А въпросните разговори се случват рядко и - винаги - в момент, в който съм не на дъното, ами усърдно дълбая под него.
8. Пътуванията. Много, много, много ги обичам - не си падам много по заминаванията и пристиганията. Обаче процесът на пътуване ме радва изключително.
9. Щастлива ме прави и статуквото, когато отразява липсата на промени в състояние, което ме устройва. Кризите, трусовете и драмите не са ми по вкуса, не обичам и промените. Никак. Обикновено никой не ме пита, ама аз да използвам случая и да си го кажа.
10. Усещането, че съм важна за някого. Колкото и очаквания да натрупва това върху мене.
... не ми харесва факта, че се насилих да извадя от списъка лекциите по история на изкуството, само поради факта, че тази позиция вече не е актуална. Виж т. 7 и 9.

5 неща, които не знаеш за мен:

Тук е малко сложно, защото много от тях съм си споделяла в една конкретна тема на един конкретен форум. Ама хайде, да речем, че онези, които са попадали на тях, ще се направят, че не ги помнят.

1. Като малка съм искала да ставам фурнаджийка.
2. Сънувам изключително често кошмари - ама такива, че в Холивуд биха ме взели за сценарист и бих останала под пари покрай тях. Реални или фантастични, обаче страшно изразителни и сетивни, в серии, които продължават с месеци и по някое време просто намирам за безпредметно да си лягам. Разказва ми се играта. Някои съм си ги записвала чак. Освен това в сънищата ми има един много често повтарящ се мотив. А един от най-страшните ми кошмари се оказа пророчески - значителна част от него се сбъдна година, след като го сънувах.
3. Любимите ми цветове са нещо такова: този, този, този и този.Не баш, ама мога да ги опиша като средно между синьо и сиво; средно между синьо и зелено (но не електриково, по дяволите!); тъмнозелено и яяяярко жълто. Първите два ги обичам страшно много.
4. Смятам, че Рони О'Съливан е олицетворението на онова, което хората са наричали "гений" през вековете. Само той.
5. Освен на "Ели" и "Елица", отговарям и на "Дикси", а никът ми на много места, където се иска регистрация, е Dixieland или DixielandEli.

Сега се очаква да "тагна" 5 блога, които следя, за да продължат "играта". Истината обаче е, че напоследък следя само 3-4. Затова - ако Мила, Мария (Станкова), Нуша и Митьо видят това и имат желание - щафетата им е подадена. В блог, Фейсбуук, коментар тук... интересно ми е какво ги прави щастливи и какво не знам за тях. :)

In Memoriam*

2010-03-24T20:29:00.007+02:00

Днес цял ден съм като болна - меко казано. Не знам дали помните една публикация, която пуснах седмица преди Коледа - пожелах си коледно чудо, ама не за мен, а за човек, който очевидно отчаяно се нуждаеше от него. Уви, развръзката е в две части и е от тъжна по-тъжна.
Научих за втората част снощи - по толкова нелеп начин, че ако не бе толкова трагично, щеше да си бъде направо смешно. Само дето изобщо не ми е до смях, напротив - цял ден ходя в несвяст, главата ми дрънчи като празна тенекия, не знам на кой свят се намирам и ми иска да се щипя силно, силно, докато се събудя. Или докато въпросният човек се събуди. Обаче нито аз ще открия, че е било лош сън (цяла нощ сънувах, че всъщност не е бил той, но на сутринта получих потвърждението), нито той ще се върне.
Казано накратко, има двама души, които успяха да бръкнат в характера ми и да му понаместят чарковете след пубертета. И двамата са хора, спечелили искреното ми, неподправено, абсолютно възхищение - ерудирани, интересни, очарователни, качествени личности. Личности. Хора със знания и мисия. Хора, които знаят как да предадат тези си знания по начин, който би накарал околните да слушат в захлас, да помнят и да приемат разкошните петъци като подарък, който чакат всяка седмица - да бързат да си легнат в четвъртък, за да дойде по-скоро утрото на следващия ден. Съвсем по детски.
Единият от тях - онзи, който ни изпрати с думите "Благодаря ви за усмивките" - си отиде. Само хората, които го познаваха, могат да осъзнаят мащабите на тази загуба, а аз безкрайно съжалявам, че не можах да помогна коледното му чудо да се случи. И макар да ми се иска да продължа да се щипя, съм убедена в едно - вече е успял да размени няколко думи с Рембранд (коментарът му за тази негова картина още ме боде). :)
А аз ще го помня винаги и ще бъда вечно благодарна, че съм имала честта да го познавам. Уникална личност.

Ироничното в случая е, че снощи публикувах тази песен по повод годишнината от смъртта на Ал Бартън, любимият ми вокалист на Smokie. Кой би могъл да предположи...

"I'm gonna live my life like every day's the last.
Without a simple goodbye - it all goes by so fast...
Now that you're gone - I can't cry hard enough,
No - I can't cry hard enough for you to hear me now.
Gotta open my eyes, and see for the first time
I've let go of you like a child letting go of his kite.

There it goes, up in the sky
There it goes, beyond the clouds
For no reason why - I can't cry hard enough
I can't cry hard enough for you to hear me now.

And I look back in vain, see you standing there
When all that remains is an empty chair...
And now that you're gone,
I can't cry hard enough
No, I can't cry hard enough for you to hear me now..."

Често се шегуваше, че тъй като много от гениите са починали на 37-годишна възраст, той разбрал, че не е гений, щом навършил 38. Е, вероятно това бе единственото нещо, за което не бе прав.

* Умишлено не пиша имена и ще помоля, ако има коментари на хора, които знаят за случилото се, да бъдат възможно най-деликатно формулирани.

Явно не е имало нужда да спестявам името: Светлин Русев успя отново да ме разплаче, защото знае за какъв човек пише... Днес точно си мислех, че Николай Бошев не беше нито от, нито за този свят. Дано почива в мир.

The mind of a Smokie fan

2010-02-10T22:18:00.003+02:00

Понеже животът понякога е и хубав, а и за да не загубя това гениално творение, реших да го копирам тук. Ей така, да си го имам, защото иначе я се запази, я не из нета.

* just to let you all know: I don't own any content in the text to follow. It was written by Mel Moriarty, who's used the titles of Smokie songs to create the story you might be (not) reading. :) Enjoy (I totally love it, by the way)!

'The Night Stood Still', I was 'In The Middle Of A Lonely Dream' and I met a 'Derry Girl'. I asked her for 'One More Dance' but she declined. Instead of 'Falling Apart', I asked her if 'Love Is Out Of The Question'. She replied, 'Love Sometimes Takes Time'. I said that there was nothing like 'Lyin In The Arms Of The One You Love' but 'Bang Bang', she shot my heart. ' This night was 'Never Made In Heaven', she really was a 'Heartbreak Angel' but I kept thinking to myself that love would come 'When Its The right Time' but there's 'No Rest For The Wounded heart'. I said 'Goodbye to Yesterdays Heartache' and went looking for 'Hot Girls And Summer Nights', anything that would 'Rock away my teardrops' and give me 'Needles And Pins'.
Still dreaming, I was outside this place.The man at the door asked me for 'A Fistful Of Dollars' to get in'. I handed him my money but he wanted 'A Few Dollars More'. Greedy git, I thought. Inside, the floor was full of 'Young Hearts'. I was out of my league. I was honestly 'Chasing Shadows'.
Then 'One Night In Vienna', as 'The Rain Came Down', I jumped off the 'Midnight Train'. I took 'Desperate Measures'. Strange things can happen in the 'Heat of the night'. I felt good. I felt great to be honest. I must have had 'A Million Conversations' with 'Wild Angels', girls that had 'Hungry Eyes' but they were looking for love for all the 'Wrong Reasons'. They needed to 'Stop rewind', and 'Think about the night' or else they'd end up on the 'Boulevard Of Broken Dreams'. I still felt like 'Moving mountains' and I saw this beautiful girl. She was 'Looking Daggers' at me, but something told me to talk to her. Before I did, I had some 'Whiskey In The Jar' to give me more courage. I turned to face her again, she looked at me and said.'You're So Vain'. I smiled. I've been 'Looking For You', I said. 'You just want some 'Hot Lovin'', she replied. Only 'When Its The Right Time' I said. I want someone to 'Be My Baby' and 'No Matter What' you say, 'I Wont Back Down'.
I felt like I knew this girl 'All My Life'. This was strange but so familiar. 'I'd Die For You', I said. Something in her eyes told me she believed me. 'Its Your Life' she said,but 'If You Think You Know How To Love Me' then go right ahead. 'Don't Play That Game With Me' I said. 'My Heart Is True'. She laughed uncontrollably. 'All She Ever Really Wanted' was someone who would love her, cherish her and 'Respect' her. 'I Swear' I was on a 'Runaway Train'. I was already in love. 'I Can't Fight This Feeling' I thought.
I invited her to a 'Garden Party', I'll meet you here 'Tomorrow'. 'Why' wait till then', she replied and said 'I'll Meet You At Midnight'. We went to 'Nan-Li-Wans' party and saw an old friend there. I didn't want her ruining our date so I avoided her as much as possible. I know you should 'Never Turn Your back On Your Friends', but nothing was going to ruin this beautiful evening. We really were 'Sailing'. 'I'm 'Relying On You' to escort me safely home, she said. 'You better believe I will, I thought. As we got to her front door I was gutted that the night was over, but she invited me in for coffee. We sat on the sofa and 'Every Little Kiss' was like a gift from heaven.
The doorbell rang, her neighbour. Oh No....!! My old friend from the party. Not possible I thought, but it was indeed 'Alice'. I was stunned, and when she left with her teabags, I said .'I cant believe you know her', she's an old friend that used to go out with my mate. 'I know her well 'cos for 24 years I've been 'Living Next Door To Alice'.
The dream ended, I opened my eyes grieving for the girl I was with. Lost forever in my imagination. I never even knew her name....'Carol?, 'Angelina'?, 'Mariah'???? Could have been any one of a million names and here I was back in my bed thinking of her, thinking about 'What Becomes Of The Broken Hearted'? 'How Long' if ever ,will I find that feeling again? 'Broken Hearts' suck, I thought, 'Only Love Hurts' this much. The only thing I could do was to 'Hold On For The Night' and I would dream of her again.
Then there she lay, beside me. Was I dreaming again? No, not dreaming but wide awake looking at the woman of my dreams sleeping soundly. 'Baby Its You', I whispered breathlessly. Her eyes opened. What's wrong?, she asked. 'You look terrible'. 'I Dont Wanna Talk About it', I said,..'just a dream. She held me, and said 'You're just a dream'. When you 'Lay Back In The Arms Of Someone' you love, there is no feeling in the world like it and here I was with the girl of my dreams, my beautiful Wife........'Aint It Funny How It Works'?

А ти съгласен ли си?

2010-02-09T22:48:00.004+02:00

Не съм правила сметка на дните, но е вероятно да съм си била рекорда по "отсъствия". Полуизвинени.
Нищо особено не се случва около мене, малко нещо малка дупка, така да се каже. Психическо затормозяване, физическо заболяване, нерви, кошмари и недоспиване... неприятни емоции, като цяло.
И Деко е починал. Не знам дали и колко от вас го познават, беше сценограф - син на някогашния сценограф на ДКТ Стара Загора Веселин Неделчев. Тегава история, вчера научих, днес още ми е терсене. Нормално, предполагам. Така и не ми направи куклите, които ми беше обещал, но пък онези, които ми подари, когато бях малка, ще си ги пазя винаги. "Алоооу, режисьорката!" :)
Това е... исках да напиша две думи за него някъде. Просто така, понеже не знам дали друг ще се сети - а той заслужава.
...
Нали знаете - като се почнат някакви неприятности и те сгащят в кофти момент, имаш чувството, че само дълбаят, дълбаят... и посоката все е надолу. На всичкото отгоре, май чудото, за което писах, че се надявам да се случи (точно преди да замина за Букурещ), не се е случило - а честно ви казвам - дори и само там нещата да се бяха подредили, щях да се чувствам много по-добре. Дреме ми за черните води, мътилки и бесове - има къде-къде по-лоши неща...
...
Онзи ден си говорих с една мацка. Тя е готина. Опитах да й се жална много нестройно (сякаш тя си няма проблеми). И тя ми каза нещо, което събра почти всички мои объркани мисли в балонче и го ковна в стената с добре премерен удар, събран в едно изречение. Всъщност, в две. Пита ме дали знам какво искам. Аз й казах, че вече не съм сигурна. И тогава тя ми каза: "Мисля си, че знаеш. Само че не си съгласна."

За секунда замлъкнах. И те така...
Да отбележа за протокола - тя не ме познава. Не и "истински" - не сме пили заедно, не сме си изяли торбата сол, знаем се на "здравей" в "риъла". И при все това - случайно или не (да отдадем заслуженото на възможността за намеса на случайността, все пак), формулира една твърде... знам ли... интимна истина за мен.

Оставяйки настрана отчасти шеговитото измъкване "искам всичко и го искам веднага", аз наистина знам какво искам. И не съм съгласна със себе си. А вие знаете ли какво искате? И, най-вече, съгласни ли сте?

Ей това е. Да пием за екзистенцията, колеги!
...
А сега отново... се уча... да се съгласявам... със... себе си. Но не само на думи.
...
И мъничка вметка: ако не сте гледали "Шерлок" - задължително! Светнаха ми дните покрай тоя филм.

Е, хайде, честито!

2010-01-02T21:58:00.003+02:00

Тъй де - да ни е честита 2010-та. Понякога направо не мога да повярвам колко далечна изглежда 85-та. Ще рече човек, че векове са минали, откак Берое станаха шампиони (а то дори е било по-скоро - година след моето раждане). Ще рече още, и че би било редно да помъдрея, вместо само да остарявам. Ама на'.
Колкото - толкова. Не съм алчна. И все пак ми се струва, че [съжалявам, отново Smokie цитат]: "Girl you should know better by know, I thought you've learned your lesson". Отнася се за всичко - дето се вика, insert random field of life here. Но то това й е хубавото на новата година - пак ще се пада, пак ще се става, пак ще бършат сълзи и ще се промиват одрани от живота колене. И пак ще има смях, емоции и пищене. И хубави книги. И хубава музика. И, ей Богу, надявам се да има и хубави постановки. Щото без тях кислородът в аквариума намалява, приближавайки критичния минимум.
Тази година няма да се поддам на американското поставяне на цели и прочее. Миналата година си бях поставила само една и се издъних. Но да, определено има неща, които е време да постигна и с които следва да се разправя най-сетне. Припомняйки си един от безсмъртните лафове на един от двамата ми любими (и бръкнали в характера ми) преподаватели - бая време ще се гледаме с бездната. :) И пак според един безсмъртен израз: "кое си требе, оно си сака". :) Поне няма да скучая.
Семестриални изпити, държавни изпити, дипломни работи, определяне на курса (накрая ще наплюнча пръста и накъдето духа вятърът - натам!), тук-там добри/страхотни/незабравими (надявам се) концерти и малко опити за социален живот, който се оказа един от малкото източници на разочарование през 2009.
И като тегля чертата, в началото на 2010 се случва същото, което и в началото на 2009. И на 2008. И на 2007. И... Да. Приятни, неприятни изненади; приятни, неприятни емоции... всичко е в торбата. Затварям очи и бъркам смело.

Home is anywhere you are

2009-12-23T14:49:00.004+02:00

Вижте. Ако не разбирате една подобна любов към група, с която буквално свързваш живота си от най-ранните си спомени (а вероятно и дори преди тях), по-добре не четете нататък.
Когато Smokie са идвали през 2002, аз дори и не съм разбрала - голяма реклама ще да е било. Пък и да бях разбрала, нямаше да отида - през 2005, когато пяха на площада навръх Нова година, аз все още бях сърдита на Майк Крафт, задето е заменил Ал Бартън. Не обичам промените; още повече, че никой няма харизмата и гласа на Алън - а като добавим и трагичната му смърт... хем исках Smokie да продължат, хем ме беше яд на новия им вокалист. Отне ми 11 години да свикна с идеята за него - и когато се наканих да отида на третия им концерт у нас, се оказа, че по това време трябва да бъда във Финландия. :) Шанс.
Концертът в Румъния обаче не стоеше под въпрос. Толкова исках да ги видя, че бях готова и пеша да тръгна (слава Богу, не се наложи, де).
...
20 декември. Тая дата ще я помня винаги.
Обаче ми е трудно да разказвам, защото емоцията наистина беше свръх. И отгоре. Още след първите 2-3 песни се озовах на 3 ред (мястото ми по принцип беше на 13-ти) и толкова, ама толкова много ми се танцуваше... и пееше... и викаше... А темерутите му с темерути си седят по местата и пляскат възпитано. Ужас! Добре, че на предния ред седеше една жена (някъде на възрастта на мама), която очевидно се чувстваше по същия начин. Не знам телепатия ли беше, или да, но се обърна към мен и само като се погледнахме, скочихме и като се почна... Танци, танци... Мик веднага ни видя и ни даде знак да отидем в средата пред сцената - а докато стигнем там, първите редове вече също бяха на крака.
Моя милост, разбира се, бе с тениска с щампована емблемата на групата - и, отново разбира се, бях единствената. :) Майк Крафт като ме видя, си свали очилата и пак ги сложи, примигвайки много невярващо. И оттам насетне се почна същинският купон - пях ли или виках не знам, защото не се чувах. Обаче скачах толкова много, че накрая щях да се пребия. И пищях - ама не за да се правя на интересна, а защото просто трябваше да изпищя, за да не се пръсна от емоция. А мацката, с която станахме да танцуваме, ме прегръщаше почти постоянно и ми джомолеше нещо на румънски - явно много ме хареса. :)
И... и... и... накрая на концерта Мартин ми стисна ръката. :) :) :)
Ето и песните, които изпяха (с обещание, че ще се видим отново догодина). Редът е доста разбъркан и няколко ми се губят, но след преживяванията от онази вечер, е цяло чудо, че помня и толкова:
Something's Been Making Me Blue
Tomorrow (тя е от последния им албум, май още я няма из нета, но е брилянтна - настоящият цитат в "He said, she said" е от нея и ще се позадържи)
Baby It's You
Medley, включващо Mexican Girl, For A Few Dollars More и Needles And Pins
Lay Down In The Arms Of Someone You Love
Don't Play Your Rock'n'Roll To Me
I'll Meet You At Midnight (дали не откачих, м? Ама то да беше само на нея...)
Take Good Care Of My Baby (тая не ми е сред любимите, та имах малко почивка :))
If You Think You Know How To Love Me
Една от коледния им албум
Home Is Anywhere You Are (която беше поздрав за всички фенове и която ми е особено любима, защото чувствата са взаимни - когато чуя тяхна песен, съм "у дома", без значение къде съм и колко шибана е ситуацията към настоящия момент)
And The Night Stood Still
Wild Wild Angels (която преоткрих тази година - преди не я харесвах особено :)
Oh Carol (любимата ми! И тук шоуто беше пълно, защото аз го играех малко в стил Каръл точно пред Майк и той по едно време си забрави текста. Нарочно или не, се получи ужасно забавно, а докато пееше "oh you would have died or you'd just skinned me alive if I said what I wanted to say" се беше навел към мен и ме гледаше право в очите)
Have You Ever Seen The Rain (беше предпоследна, чак се уплаших, че няма да я пеят, а я о-бо-жа-вам - ама какво пищене беше на неяяяяяя... И цялата зала я знаеше почти наизуст)
Livin' Next Door To Alice (цялата зала откачи - излишно е да го казвам, всъщност :) Макар аз да имам и много по-любими, де)

Губят ми се една или две песни, но се радвам, че и толкова успях да възстановя.
И, разберете ме - много исках да разказвам за тоя концерт. Е, не се получава. Просто приемете на доверие думите, че Smokie е любов. И че вече нямам музикални мечти. И че догодина с тях ще се видим отново - не знам къде, но ЩЕ!
Защото няма нищо по-мое от тях. :)

Craciun fericit!

2009-12-23T14:03:00.004+02:00

Това би трябвало да значи "Весела Коледа", но тъй като румънският ми стига само до знанието, че любимият ми сериал се казва "Ледже ши ордине - интенти криминали" (мога да го напиша и на румънски, де), може и да бъркам. Факт е обаче, че "Коледа" на тоя толкова странен език наистина е "Крачун". Оставяме питането къде е Малчо и ще ви разправям за Букурещ.
А то има доста за разказване, дори ако изключим концерта, на който, както се досещате, ще отделя специален пост. Мнях-мнях.
Тръгваме ние с Илианка от София в четвъртък през нощта. По принцип трябваше да пътувам с мама, но тя се разболя и се случиха едни екшъни по намиране на спътник, защото "не можеш да тръгнеш сама, не ги знаеш какви са там..." Сещате се.
Та тръгваме ние и моя милост отцепва в блажен сън, още преди да сме излезли от София. И добре, че съм проспала пътя - само усетих, че по едно време спряхме. А ние сме чакали на Бяла около час. Навън - люта зима. Пристигаме в Русе с 2 часа закъснение, до Букурещ закъснението расте още. Виелица, сняг безподобен, в Букурещ задръствания, каквито не можете да си представите. И автобусът ни изплюва на един булевард, по който фучат коли (фучат, защото беше почистен. Ама и за румънското чистене на сняг ще ви разправям...). Няма автогара, няма нищо - ясно е, че ще търсим хостела с такси.
Виждам аз едно свободно приближаващо такова и се хвърлям да го спирам - вътре: о, ужас! Дебел, мазен и много съмнително изглеждащ циганин с естествен гел по косата (обаче прилежно сресана назад) и пърхут, сипещ се по анцуга му. Той знае улицата, но не знае номера. Аз знам улицата, но... също не знам номера. Много сложно стана - особено като почна да ни върти из едни особени квартали и нарочно усилваше музиката, докато говореше по телефона (сякаш пък ние щяхме да разберем нещо).
Аз звъня по телефона на хостела, връзката прекъсва - решавам, че са ми затворили и вече окончателно се вбесявам. Криво-ляво го намираме и с това проблемите ни свършват.
Сега ще ви кажа защо. Хостелът се казва YMCA Universitaria Hostel и го препоръчвам най-горещо на всеки, който има път натам. Още с пристигането ни, домакинът Богдан ни предложи да ни даде най-голямата стая, ако сме склонни да изчакаме около час, докато се освободи и я почистят. Ние си оставихме багажа и той ни даде карта на града, като ни разпита къде искаме да отидем и ни начерта маршрута по нея, предупреждавайки ни за всички "опасности", за които трябва да внимаваме. Направо блокирах от толкова информация. :)
Излизаме, за да вземем билетите за концерта, които ме чакат в офиса на Eventim, който се намира на.... абе, далеч си беше. А ние намръзнахме като за световно. Истината обаче е, че каквото и да разправят за румънците, са страшно отзивчиви хора, наистинаготови да помогнат. И не говоря само за Богдан, който е абсолютен бонбон, ами и за случайните хора, които дори не говореха английски, но си умираха да ни показват пътя по картата.
А в Букурещ е трудно да се ориентираш - уличките са едни малки, криви, сменят си имената. Много, много объркано, наистина. накрая си дадохме сметка, че единствено от хостела до залата сме вървяли в някакво подобие на права линия. :)
Прибираме се в хостела и очаквам да си занесем багажа към стаята и да ни дадат спално бельо. Няма такова нещо - Богдан ни посреща и ни дава единствено ключ. Качвайки се в стаята, установяваме, че багажът ни вече е там, леглата са оправени и в стаята е толкова топло, че спокойно можеш да си стоиш по тениска.
Изобщо, тоя хостел е много славно местенце. Някога е бил детска градина и атмосферата все още е запазена - качила съм много снимки във Фейсбуук, лесно ще разберете какво имам предвид.
Това обаче не е всичко. В деня, когато си тръгвахме, Богдан беше излязъл и жена му е опита безуспешно да ни извика такси. Аз я питах дали ще стигнем до 4, когато тръгва автобусът ни и някакви такива дреболии. Тръгнахме, хванахме си такси и докато чакахме на автогарата (където един дядо държеше под якето си гларус, който го кълвеше настървено), вратата се отвори и влезе... Богдан. Целият зачервен, личеше си, че е бързал, за да не ни изпусне. Аз се шашнах тотално - реших, че сме забравили нещо. Нищо подобно - човекът дошъл (в това адско движение - защото там то наистина е кошмарно) да ни пожелае приятен път и весела Коледа. Е, как да си помисля за друг хостел или дори хотел следващия път, когато в YMCA Universitaria е чисто, топло, евтино и хората са такива!
Че правя реклама - правя. Но тук става дума за нещо повече от печелене на клиенти. Такова отношение се среща много рядко, защото наистина ви говоря за ужасно сърдечни хора, които очевидно обичат това, което правят.
Иначе в Букурещ беше студено (даже с Илианката се будалкахме, че са се родили нови два устойчиви израза:"гостоприемен като Богдан" и "студено като в Букурещ"). Видях се с Рембранд отново (имат 3 негови оригинала в Художествената галерия), Моне, Тинторето, Ван Ейк, Пол Синяк и разни други мои скъпи (буквално) приятели. За пръв път в живота си ядох качамак, научих Илиана да яде шоколад и дори успяхме да се приберем в България навреме, за да се явя на един ужасно важен тест.
А най-забавното беше, че влизайки в таксито на връщане от автогарата, установих, че песента, която върви по радиото в този момент, е "Oh Carol" на Smokie. С Илианката се поздравихме взаимно с нея и знаех, че с теста и всичко останало нещата ще бъдат наред.
Или, с други думи, макар да разбрахме какво им е на чужденците, когато идват у нас, попаднеш ли на правилното място, всичко се подрежда. :) Това е поуката от моята предколедна букурещка приказка.

Please don't tell me how the story ends...

2009-12-15T01:54:00.004+02:00

Покрай тия малки и големи радости, които сама си създавам и които съвсем умишлено, нарочно и прочее се стремя да забелязвам, бях позабравила, че животът не е цветя, рози и тук-таме някой неприятен изпит, след който въздъхваш с облекчение и си пускаш плейъра да дъни любима музика на макс, отброявайки дните до събитието.
И точно защото в подобни моменти явно човек се нуждае от шамарче, което да го поосвести малко, си получих моето заслужено такова. Но трябваше ли да бъде за сметка на друг човек? Все едно ме вкараха в 3D филм със сюжет от онези, които са ми твърде любими. Стига да не ги виждам пред себе си в делника; стига да не ги живея аз самата; стига да не ги живеят хора, за които ми пука.
Защото - вие не ме познавате, но да си кажа - аз много, ама страшно много и страшно често рева на филми. За сметка на това, за да се разплача за нещо в реалния живот, драмата трябва да е пълна и, освен това, да става дума за мен самата (егоистче, go figure). Да, ама не.
Майната му на европейското кино, което иначе толкова обичам. Добрите хора не заслужават тъжни развръзки.

But now I'm back...

2009-11-26T13:55:00.005+02:00

Аз май бях казала, че октомври и ноември ще бъдат кошмар. Познах - бяха.
Но днес, когато наближава най-чудното и чудесно време от годината - а именно краят на ноември, когато в гората на муминтроловете стават чудеса - реших, че е време да се завърна в моите владения. Защото онази настинка, оказала се пневмония, премина; мина и страховитият изпит по италиански, заради който не можех да ям близо седмица; минаха още ред други неприятности и... идва времето на "приятностите". Ама че дума, нали?
И сякаш краят на ноември не е достатъчен повод за празник сам по себе си, сякаш приказните петъци във ВИАС не стигат (лекциите на Бошев, да!), ами и на музикалната сцена се случват едни неща, които ме карат да си мисля, че спокойно можеш да получиш инфаркт и на 24 години, без да си пушил и без да си с (особено) наднормено тегло. :) Казано накратко (но започвайки отдалеч): излезе новият албум на Pink Martini, откъдето съм си краднала заглавието на настоящия пост. Е, леко модифицирано, разбира се, но е важен смисълът, все пак.
Албумът се казва Splendor in the grass и е разплакващо прекрасен. Веднага пускам линк към песента, която откровено ме разрева още на първо слушане: клик тук и се смятайте за поздравени - всички вие, които можете да разберете защо харесвам тая песен и, ей Богу, колко точно я харесвам. И да, онзи мотив, който, надявам се, ви се струва особено познат (от 01:57), е от Първия концерт за пиано на Чайковски, а начинът, по който е вплетен в тоя аранжимент, е... просто... съвършен.
В същия албум има още поне 4-5 песни, които ме накараха да се смея, да плача, пък и двете едновременно. Жестоко нещо, нямам думи.
Разбира се, когато установих, че заради изпита по италиански пропускам концертите им и в Букурещ, и в Истанбул, не бях твърде щастлива. Но! Момент! Букурещ ли казах? С Pink Martini все ще се видим скоро...
Но на 20 декември в Букурещ ще се състои събитието, само идеята за което кара очите ми да се пълнят със сълзи от неописуема емоция. Дотогава има още 24 дни. Смятайте в какво състояние ще бъда тогава. Да, Smokie ще пеят в Букурещ. И да, аз ще бъда там - първа кипра на първа линия. Вече си имам черна дантела за гривни и лента за коса (опит за отдаване на почит към покойния Ал Бартън, разбира се), имам си и билети ииии... всичко.
А Smokie... Те са единствените, които безотказно възстановяват нарушения баланс на емоционалните ми везни, те връщат цветовете в света и ми напомнят, че има смисъл и че "when it's over - so they say - it will rain a sunny day". Защото може да са "стари", може да са "cheesy", може да са всякакви... но са мои. Най-моята група; онази група, влюбила ме в поне стотина от песните си; групата, с която асоциирам безумно много моменти от живота си.
Реално, освен родителите ми, единственото "нещо", което е било до мен през всичките 24 години и 2 месеца досега, е музиката на Smokie. Аз ги обичам. Пък нека другите говорят. :)

Време за награди

2009-09-29T23:27:00.002+03:00

Признавам, че съм разочарована. Не напълно, но толкова, че все пак да го споделя с вас. И съм разочарована не задето не познах (ама нищичко, както ще стане ясно по-надолу), а защото в други издания на фестивала са се връчвали и по две награди в една категория, а тази година бяха подминати много от заслужилите и заслужаващите артисти и трупи.

Не казвам, че наградените спектакли и актьори не заслужават призовете - напротив. Но моите 3 фаворита (които бяха и фаворити на публиката, ако трябва да сме честни) бяха пропуснати - и то пропуснати така, сякаш изобщо не бяха играли. Сами ще видите за какво става дума.

Награда за най-добър спектакъл - "Голямото кихотене" (знаете отношението ми към него, обожавам го, наистина съм го гледала поне 10 пъти и се зарадвах, макар собственият ми фаворит тази година да бе "Едип")

Награда за мъжка роля - Делян Кьосев за ролята си на Дребосъчето в "Храбрият оловен войник" (зарадвах се страхотно - беше наистина неочаквано, предвид факта, че този спектакъл бе представен извън официалната/състезателната програма). Но трябваше, просто трябваше да дадат награда за мъжка роля и на Румен Караманов.

Награда за женска роля - Грета Кръстева за ролята на Салоха в "Нощта преди Рождество" на ДКТ - Бургас. Тази награда малко ме учуди, макар Салоха да бе най-интересният образ в постановката. Продължавам да си държа за Соня Ботева, въпреки че това е без всякакво значение.

Награда за режисура - Яна Цанкова (също за спектакъла на ДКТ - Бургас). Нея я харесвам много - след злощастните Икари я намерих и й стиснах ръката заради "Лазарица". Помните колко бясна бях тогава, предполагам.

Награда за сценография - Мариета Голомехова. Не смеех да се надявам. :)

Награда за музика - Митиа Върховник Смрекар за "Забранена любов" на Куклен театър - Любляна, Словения. Тук признавам, че не разбрах как и защо се случи това. Е, имаше босанова в постановката, ама чак пък награда... Не, честно. Вярвам, че поне 3 спектакъла заслужаваха тази награда повече.

Награда за експериментални и нови форми - отново словенците. И отново питанка. Вярно, че се чудех дали има на кого изобщо да я дадат, но щом са решили да я присъдят, поне да бяха избрали трупа, показала експериментални и нови форми. Гледам куклен театър от 8 години и не видях нищо ново в техния спектакъл (да не решите, че е бил лош, ей! Просто съвсем не беше за тая категория).

Награди за трупа нямаше, но почетоха Лари Хънт и театър Маска, което бе адекватно и навременно. Заслужава си отличието - той и неслучайно каза, че идва на фестивала за трети път, но това му участие е било най-хубавото (по "необясними" - хехе - за него причини).

Спектаклите на испанците, чехите и копродукцията "Едип" сякаш не бяха се случвали - тъжно, наистина. Поне за мен и хората, с които обменихме мнения след финала. Разбира се, журито знае най-добре. Аз моите награди ги дадох в предишната публикация и твърдо държа на тях (+ "Храбрия оловен войник", щом и той, всъщност, е бил в играта).

А с "Пиеро", живот и здраве, ще се видим отново след 2 години.

Пресполовихме фестивала

2009-09-28T22:14:00.002+03:00

Тази вечер хроникьорът ви е силно друсан. Не само от емоции и, освен това, не - не се е возил на УАЗ-ка по третокласен път. Просто количеството хапчета (под формата на Аспирин, Парацетамол, витамин С, антибиотик, разни смукалца за гърло и антиалергично лекарство), приети за единица време (около час) ми дойдоха в повече. Или казано накратко, кака ви успя да се разболее. Повярвайте ми, подвигът е чутовен, предвид факта, че аз се пазя от климатици, течение, студени напитки и прочее до лека степен на вманиачаване. И пак цъфнах.

В момента съм с 38 градуса температура, виждам монитора малко странно, а на бузите ми можете да изпечете нещо - съвсем като в ония реклами на WS Teleshop, където всички се прехласват по ястия с вид на пластмаса. И въпреки, че щях да се удавя със супата, която ядох преди малко (много трудно е да ядеш супа, когато носът ти е запушен докрай, сериозно), и въпреки че като цяло не е много гот да си болен, тая вечер продължих да кроя планове как ще ходя на награждаването утре. В подобен момент разбирам точно колко съм луда (както и когато почти се бях юрнала към Видин през зимата, за да гледам "Лазарица" - и добре, че дойдоха да я играят в София, че иначе щяхме да си правим компания с вуците из Влашко).

Позволих си да отделя толкова място на моите патила - които, предвид тоновете пожелания за здраве, които отнесох вчера, си звучат направо като майтап - само защото нямам кой знае какво да пиша за вчерашния (четвърти) ден от програмата на "Пиеро".

Сутринта се игра спектакълът на ДКТ - Стара Загора "Храбрият оловен войник" и, заклевам се, това е най-най-най-сърцераздирателното представление, което някога съм гледала. Два пъти съм го гледала, два пъти плаках, ама плаках, казвам ви. Някога писах по-подробно за това заглавие ето тук - но, уверявам ви, нямах психическите сили да го изгледам отново. Не и сега. Ако имате нужда от катартичен рев - заповядайте, разчитам, че ще го играят още дълго. Но нервите ви наистина трябва да са стоманени въжета - по-добро предупреждение не мога да ви предложа. Имайте едно на ум. Носете си и кърпички.

Следобед видяхме още "Голямото кихотене" - спектакъл, за който също съм писала: заповядайте, в случай, че ви се чете. Стори ми се обаче, че актьорите продължават да разводняват спектакъла, а сценичните промени стават все по-мудни, от което представлението страда. Разбира се, напълно възможно е да греша, защото това е много субективно усещане, но предвид факта, че съм гледала това заглавие двуцифрен брой пъти, ми се струва, че долавям разликата достатъчно добре. Публиката бе на двата полюса като мнения, което не трябва да изненадва никого - този спектакъл е силно любен и мразен от самата си поява през март миналата година. Но да, така е - важното е да няма безразлични.

В четвъртия фестивален ден видяхме и спектакъла "Мечка" по Чехов. Нямах търпение да го изгледам, защото съм особено пристрастна - режисьор е Теодора Попова, моя любимка още от онова далечно време, когато изгледах "Лека нощ, съкровище". Освен че е особено интелигентна - и това просто се чете в спектаклите й, които са поставени с внимание и с грижа към детайла - ми се иска да вярвам и че тя притежава една особена емоционалност, която й позволява да прави много... чувствени спектакли; спектакли, притежаващи плът, релефни и истински увличащи. Абе, харесвам я, бе! Сериозно - Чехов не е лесен, а да сблъскаш два силни характера, разкривайки и слабите им страни - и всичко това: с кукли и в рамките на 40 минути - съвсем не е лесно. Удивих се на дълбочината, която се достигаше в образите на моменти, харесах куклите и музиката, впечатлих се от напрежението, което струеше от героите. И съжалих, че спектакълът бе толкова кратък - както си започна, така си и свърши. Не го усетих. Изводът е, че искам да виждам работи на Теодора Попова по-често на сцена. Липсва ми.

...

Сега набързо ще надраскам и моите фаворити за наградите на фестивала, които предстои да бъдат раздадени утре. Също утре ще ви разкажа и за днешния, пети ден.

Награда за спектакъл - "Едип. Празникът на ослепяването"

Награда за мъжка роля - Румен Караманов (много съм сигурна за нея и много искам да се случи)

Награда за женска роля - Соня Ботева

Награда за режисура - уф... tough one... Руслан Кудашов, в случай, че журито не прецени, че наградите за "Едип" са твърде много.

Награда за сценография - тук вече наистина не знам. Аз бих я дала на момента на чехите за "Каспър Рек", но нещо ми подсказва, че това няма да се случи.

Награда за музика - тук съм много пристрастна. Щом някога и Верди получи награда от "Пиеро" за музиката на "Аида", значи не е задължително тя да бъде авторска (тъй де, разбрахте ме). В такъв случай я давам на "Едип.", просто защото... защото музикалното оформление е брилянтно, гениално! Ако ще се дава за авторска музика, също нямам колебания - Христо Намлиев за "Голямото кихотене".

Награда за трупа - чехите от Квелб и испанците от Жорди Бертран. Категорично те и категорично и двата театъра. Не заслужават нищо, по-малко от това.

Награда за нови форми - хм... днес ми беше много лошо и не гледах "Творчество с ръце" на германците, но ако такава награда ще се присъжда изобщо (категориите невинаги съвпадат с предишните издания), вероятно те ще са я заслужили. Другите (евентуално) са чехите за "Каспър Рек", но това ми се струва по-скоро като пожелание.

И те така... утре вечер ще видим дали и какво съм познала. А, да - и правя необходимото уточнение, че съм пропуснала два спектакъла: "На ръба" (на сърбите) и германците днес.

Трети ден на фестивало...

2009-09-28T08:24:00.005+03:00

Подозирам, че миналата година пуснах публикация със същото заглавие по повод "Панаира на куклите" в Столичен куклен театър, но лафът (с продължението, което обаче няма да ви кажа) е дело на същият този небезизвестен актьор, за когото стана дума малко по-рано тук - и неминуемо се сещам за него, когато настъпи третият ден на каквато и да е проява с фестивален (или подобен на фестивален) характер.

"Красотата спи" на ДКТ - Варна отпадна от програмата (поради заболяне на актьор, доколкото разбрах). Много ми се гледаше (още повече, че анонсът звучеше по много мой начин), но понякога се случват и подобни неприятности. Пък и тъкмо ще имам повод да ида на гости на чичо в морската ни столица. :)

Следващият спектакъл бе "Визуални поеми" на барселонския театър Жорди Бертран. Тук думите ми идват твърде слаби и неубедителни, затова ще ви кажа само, че се скършихме от смях. Хубавото в случая е, че мога да приведа като доказателство и видео на най-забавната миниатюра от представлението. Вижте това и ще разберете за какво говоря. Предупреждавам обаче, че музиката е ужасно прилепчива и го гледате на собствена отговорност. Аз и в момента се хиля с глас, защото съм го пуснала - определено най-забавното нещо в последните... месеци?

После с мама си говорихме, че ако Санчо в "Голямото кихотене" оставяше впечатлението за жив човек, макар да бе кукла, той все пак имаше човешки черти. Докато това малко дунапренено човече е просто... маркирано като такова - и пак е като съвсем, съвсем живо. Водят го двама актьори, на които определено свалям шапка. Чудесен спектакъл, само не знам каква награда могат да им дадат - вероятно за трупа? Би било напълно оправдано.

И като казах за наградата за трупа - следващият театър определено я заслужава. Да, да - и те.

Става дума за театър Квелб от Чешке Будейовице, Чехия. Спектакълът им се наричаше "Каспър Рек" и в него се разказваше за собственик на погребално бюро, който се замисля за смисъла на живота и смъртта, едва когато момичето, което обича, умира. И, както пишеше в анонсите към въпросното представление, то е комедия, независимо дали ви се вярва. Е, наистина беше комедия - доволно забавна, при това. Игра се в пространството на античната улица (място, известно още като Дупката), която се намира между сградите на операта и театъра, което само спомогна за особената атмосфера на спектакъла, занимаващ се с опитите за познаване на непознаваемото. Абе, сериозна комедия си беше, дума да няма. С прекрасна сценография, която откровено ме впечатли и която даде простор на акробатичните умения на актьорите - умения, граничещи с циркови. Малките гафове по време на спектакъла и героичните опити на чехите да проговорят български просто продължиха неговата линия и превърнаха заинтригуваните усмивки в искрен смях.

(впрочем, тук може да видите снимки от "Каспър Рек", макар че няма да ви дадат особено добра представа за динамичността и големия набор от най-разнообразни похвати, които използваха, за да впечатлят и изненадат публиката - е, мен определено ме впечатлиха и изненадаха. Наред с това, ме очароваха и спечелиха.)

А това приключи и третият ден на фестивала - четвъртият се случи вчера, а в него се случи да имам и рожден ден, събитията около който обаче в последните 5 нечетни години неизменно преминават като част от съпътстващата програма на фестивала. :)

Ден втори

2009-09-27T10:01:00.002+03:00

Чудни неща се случват на "Пиеро", честна мускетарска. Но... всичко по реда си.

А сега - по силата на същия този ред - е време за втория ден от програмата на фестивала.

Какво видяхме през него?

"Блус, блус" на американския театър Маска. Лари Хънт е стар познайник на публиката на "Пиеро" - аз поне го помня още от второто издание на фестивала (което бе и първо за мен). Забавното е, че тогава имах бойна задача да пиша за неговия спектакъл и помня какво бе клишето, с което опитах да избягам от негативната оценка - "маски и смисъл, скрит дълбоко зад тях". Така излезе и в официалния бюлетин, а вие го разбирайте, както искате. Истината е, че тогава той ме впечатли с пластичността си, но отделните етюди в онзи негов спектакъл ми се видяха нечетими. Днес, 8 години по-късно, Лари Хънт си е същият - много изразителен, креативен, енергичен, пластичен и... интересен.

Спектакълът бе разделен на две части - първата бе изградена от 9 миниатюри, представящи различни по своята същност и мащаб социални проблеми, и изпълнени от Лари Хънт и Аделка Полак, скрити зад задължителните за техния театър маски.

Втората част бе монолитен блок, в който видяхме своеобразен римейк на историята за Ромео и Жулиета - малко комична, много синя, с един по-различен финал.

"Лодката на отчаянието" на театър Лялка, Беларус. И тук започва трудното - но никога не съм можела да наричам бялото - черно и обратно. Спектакълът бе по руски муден, куклите - неизразителни, нефукнционални и нямаха дори илюстративна функция, осветлението бе хаотично и ми се стори, че просто се опитват да изгорят максимален брой лампи, а крясъците и джангърът по сцената бяха в повече. В много повече. Като добавим към това и езиковата бариера, която бе цяла пропаст (защото беларуският съвсем не е руски), можете да си представите, че спектакълът бе повече от трудно гледаем. Неслучайно народът масово се заизнася през краткото време, в което завесата бе спусната и дори усилията на част от организаторите да ни задържат в залата, не сполучиха. Истината е, че спектакълът просто бе слаб и ще ми е интересно, ако тук се появи друго мнение. Подозирам, че броят на публиката към края е бил равен на този на актьорите на сцената.

През единия час, който прекарах в залата, си мислих много за Денников. Неговият спектакъл продължи два часа и половина. На сцената бяха само двама души. Езикът отново не беше български, а спектакълът далеч не беше комедия. И въпреки това, ми се искаше да не свършва. Може би дори никога. И днес дори си мислех, че ако има едно-единствено представление, което да трябва да гледам до края на живота си, това би било "Малки трагедии". За единия спектакъл с готовност бих се дръпнала и до Москва, а по време на другия кроях планове как да избягам от залата, за да не загубя младостта си. Таааа... толкова по бела/руския въпрос.

Или по-скоро не: защото вечерта продължи с "Нощта преди Рождество" по Гогол - забавен, увлекателен спектакъл, в който за трети път видях секс, представен с кукли на сцена (след "Найлон" и "Желанието, наречено Фауст"). Всичко обаче бе показано по начин, който по-скоро разсмиваше, а не вбесяваше морализаторите. Директният подход ме учуди по-скоро приятно, а не ме потресе - което отчитам като плюс. За други може и да е минус - всичко опира до граници и усещане за нещата.

Представлението бе решено чрез петрушки - една от недотам любимите ми системи кукли, но ограничеността в движенията им бе компенсирана от много активното актьорско присъствие и динамиката в ставащото на сцената. А като добавим и симпатичните дребни детайли, вярвам, че не може да се иска много повече от това заглавие.

А в третия ден на фестивала ставаха чудеса...

За Едип като семеен трагифарс

2009-09-25T22:53:00.004+03:00

Ще призная без бой, че цъкам скептично, когато чуя, че в нашия театър (да се чете "Куклен театър Стара Загора") ще правят постановка, чиято премиера ще се състои през лятото. Не за друго, просто имам не особено добри спомени от една такава. Заглавия няма да казвам, разчитам, че вече е забравена. :)

Присъствието на руски режисьор обаче ме пообнадежди, защото спомените от "Малки трагедии" и Андрей Денников са още пресни - толкова пресни, че и тази вечер сякаш го виждах на сцената - с Моцарт, Лаура, Лепорело и всички останали - твърде живи - кукли.

Другото, което обра скептичното цъкане от моя страна, бе участието на тъкмо 3 (три!!!) български театъра в начинанието, наречено "Едип. Празникът на ослепяването." Става дума за куклените театри в Пловдив, Стара Загора и Бургас. Разбира се, както можете да се досетите, гледах две от трите премиери - първата от тях бе в Пловдив и, кажете, можех ли, можех ли да не отида! Е... отидох. И после танцувах из центъра - а това, че музиката си я чувах само аз, бе подробност, разбира се.

След това изгледах спектакъла и в Стара Загора - до Бургас, слава Богу, не стигнах. Като извинителна бележка мога да покажа студентската си книжка, с която се сближихме твърде много през септември (разказах ви за това). Обаче впечатленията ми бяха все половинчати и все не бях сигурна това ли е, аджеба, или съвсем изобщо не.

Не ме разбирайте грешно - имам си критерии, които работят (поне за мен). Но обичам класиката да бъде класическа. И толкова. За експериментите си има други текстове. И понеже тоя спектакъл хем би докарал най-малкото заекване от стрес на всеки, изкушен от история, митология и/или литература, а на мен пък взе, че ми хареса, не бях много наясно какво точно се е случило. Затова и реших да го гледам трети път - като в приказките. И се оказа, че грешката е вярна.

"Едип. Празникът на ослепяването" е едно съвременно виждане за историята, която познаваме всички - с абсолютно, съвършено, просто ненормално прекрасна музика, която много държа да изведа като акцент. Няма, няма по-подходяща песен от "Sinnerman" (мда, аз и в момента я слушам и спокойно мога да кажа, че това е песента на лятото за мен), комбинирана с още поне 3 безкрайно любими мои парчета, за тоя текст. Чак да се чудиш дали яйцето предхожда появата на кокошката - толкова перфектно подбрана е музиката.

Но нека се върнем на съвременното в историята. Тя е толкова "осъвременена", че се оказва удобно ситуирана в безвремието. Може да се е случила там и тогава, може да се случва и тук и сега (е, костюмите и начинът на изграждане на образите подсказват второто, но текстът дава свобода на интерпретацията в това отношение - нещо абсолютно похвално, предвид подозрителната прилика на героя на Румен Караманов с редица съвременни политически фигури).

Румен Караманов ли казах? Мда. Постепенно стигам до извода, че в кукления театър има някакъв закон, който може да се формулира като "От кал да е, Румен да е." Няма празно - нито при Гаванозов, нито при Угрински, нито при Караманов. Гледам го в четвърти спектакъл (след "Хамлет", "Юбю крал", "Желанието, наречено Фауст" и "Малкият принц", където окончателно ме спечели) и признавам, че съм очарована (а танцът със Сфинкса ме нокаутира - беше сцена, която съзнанието ми запечата на секундата и която ще остане в него, дълго след като това заглавие бъде свалено от афиша). Признавам още и че разчитам той да получи наградата за мъжка роля тази година (не виждам да има конкуренция дотук), както и че се надявам спектакълът да получи голямата награда на фестивала (или поне Руслан Кудашов да грабне приза за режисура).

Румен Караманов и Соня Ботева са сглобили двойка, в която могат да бъдат привидяни и Макбет и неговата съпруга, не само Едип и Йокаста - и, предвид текста, това съвсем не е лишено от смисъл.

17 души. Толкова са хората на сцената и всеки един от тях заслужава много добри думи. Сериозно. За себе си отличавам и Димитър Николов (поправете ме, ако греша името) в ролята на Лай (трябва да се види!) и Станислав Матев, комуто е поверена сравнително малка роля, в която обаче той успява наистина да блесне, докарвайки публиката почти до гърчове от смях.

...

За този спектакъл може да се говори много - но каквото и да се каже, изводът накрая ще е, че той просто трябва да се види. И не мислете, че ще се сблъскате с онези стилизирани образи, които познавате от митовете и от трагедията на Софокъл. Напротив - и тъкмо това е може би най-силната страна на спектакъла: той не само извежда идеята, че често ослепяването и проглеждането са лишени от чисто физическия смисъл, който думите носят и взаимозаменяемостта им се осъществява вътре в човека, но показва и разказва за едно семейство, което се разпада. Но семейство, изградено не от митологични герои, а от хора от плът и кръв - с техните характери, в които здраво са вплетени пороци, добродетели и съмнения.

Или, с други думи, гледайте спектакъла. Но преди това забравете какво сте учили по литература - за да си го припомните. Доверете ми се.

Н.В. Пиеро - тъжен принц

2009-09-25T19:34:00.003+03:00

Така подписваше един небезивестен актьор стиховете, които публикувахме в бюлетина на Втория куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" през 2001 година. Същата година, в която за пръв път прекрачих прага на Кукления театър в Стара Загора като пораснало дете. И си останах там. Датата, впрочем, бе 24 септември - същата, на която е роден и Еторе Бастианини, но това, бих казала, е съвпадение. Едно от особено чаровните такива.

От онзи 24 септември минаха точно 8 години и 1 ден. Нещата, които се промениха в това време, са толкова чудовищно много, че понякога дори не искам да си спомням. Понякога пък нарочно мисля за тях, защото на техния фон още повече изпъква онова, което така и не се промени за това време - любовта ми към куклите и кукленото изкуство. Всъщност, ако трябва да сме докрай честни, и тя се промени - разви се от обикновеното "харесвам" до крайното "обичам" и мина през четене, писане, гледане, сънуване...

...

Но! Да оставим сантиментите настрани, че и без това бързам за спектакъл.

...

Какво ще се случва тук? Е, добре дошли в алтернативния бюлетин на Шестия куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" 2009. Първоначалната идея съвсем не беше такава, но днес в ръцете ми попадна издание на "официалния" такъв, който откровено ме потресе. Казвам ви само първото изречение и спирам да се занимавам с него, защото повече внимание му е в твърде - "За шеста поредна година куклено-театралният фестивал Пиеро" превърна Стара Загора в културно средище за трупи и гости от цял свят." Пунктуацията е запазена, но ако изядените кавички са простими, то не е лошо да се знае, че "Пиеро" се провежда за 6-ти път, но категорично НЕ за "шеста поредна година", тъй като от второто му издание насам бе превърнат в биенале. Когато въпросният бюлетин е с обем 1 лист (формат А4) и е списван от пет души + худ. ръководител, се предполага, че е редно някой все пак да чете написаното.

...

Стават и такива неща. Но нека поговорим за театър.

Откриването тази година бе с по-богата програма от друг път - в него взеха участие ученици от Музикалното училище в града, както и мажоретният състав на V ОУ. Вдъхновено слово дръпна и кметът на Стара Загора проф. Светлин Танчев (емоцията му бе повече от оправдана - все пак му бе за пръв път), а директорът на кукления театър каза нещо, което, обещавам ви, ще цитирам накрая на фестивалните впечатления и което облече в думи една моя надежда. :)

Като част от откриването видяхме и спектакъл на театър Жар, които са редовни участници в първия ден на фестивала с различни улични представления, показвани извън конкурсната програма. Тази година обаче те представиха един уникален проект, дело на 40 творци от 12 държави. Спектакълът "В търсене на (вътрешния) огън" е реализиран само за 9 дни, а резултатът, уверявам ви, е повече от задоволителен. По-скоро бих го определила като "изненадващо добър", предвид факта, че театър Жар обикновено представя по-скоро непретенциозни, но същевременно ефектни и пъстри спектакли, съпътстващи откриването на "Пиеро".

Разбира се, и този път не избягаха от идеята "давайте да покажем какво можем да правим с това, с което разполагаме", но е немислимо да ги обвиним в липса на замисъл или умения при реализирането му. Общуването между човекът и душата му, въплътена в образа на птица, премина през огън, пъстри (почти гротескни) изкушения, за да се извиси в белотата и, надявам се, да тържествува с единението си. И, само да вметна - нямам представа как се казва актьорът в своеобразната главна роля, но беше прекрасен мим, който ме накара да повдигна вежди много, много пъти в рамките на 45-минутното шоу.

Заради откриването не можах да видя спектакъла "На ръба" на сърбите от куклен театър "Пинокио", но пък не пропуснах да се насладя на "Едип. Празникът на ослепяването" за трети път (а спектакълът... кхм... е игран общо четири пъти досега :)). За него обаче ще ви разкажа отделно и по-късно тази вечер - защото той заслужава... ах, как заслужава! Сега е време да се отправя към кукления театър, където предстои да видим какво ще се случи в "Нощта преди рождество" на КТ-Бургас.

Септември

2009-09-07T00:00:00.002+03:00

Щял да бъде май, разправят. Обаче, да ви кажа честно, не знам какъв щял да бъде, ама знам какъв не е и не трябва да е. Не е подходящ за изпити. Не стига, че лятото изтича между пръстите ти, ами трябва да се бориш и с прозаичността на "поправките". В кавички са, просто защото така и не се явих по време на редовната сесия - това ходене в Лондон успя да обърка сесията ми максимално. Не ме разбирайте грешно - изобщо не съжалявам. Хич даже. Вярно, сега ми излиза през носа, ама след още седмица всичко ще е минало (окей, предполагам).
И после... после идва концертът на Boney M в Стара Загора, а веднага след него - петте мои дни, наречени "Пиеро". Нейде между тях е и рожденият ми ден, но щом има "Пиеро", подобни дреболии са без значение. :)
Имам да ви разправям за "Едип. Празникът на ослепяването" Страхотна работа са свършили героите от ДКТ Стара Загора, ДКТ Пловдив и ДКТ Бургас. Обаче признавам, че искам да го гледам пак и тогава да пиша. Засега ще ви кажа само, че от тая постановка биха настръхнали косите на всеки историк и/или учител по литература. Нека, казвам аз. Струва си. Но за това - после.
Мисълта ми бе, че не съм забравила блога си - просто няма какво да пиша в него. Пък не искам да мрънкам колко гадно е времето и как не ми се ходи на изпити по никое време - скучно и тъпо е.
Но ще ви разказвам много от и за "Пиеро" - стягайте се. Предстоят 5 куклени дни у дома. А аз вече светя.

Продълженията обикновено не струват

2009-08-03T23:43:00.004+03:00

... с изключение на "Шрек", разбира се. Ами преддълженията?

Това, което следва по-долу, е онова, което прегърнах на страниците на "The Angel's Game". Част от него. Нефелно облечено в хилави думи, за които почти съжалявам. Сафон заслужава повече. А, да - и преди няколко дни го пуснах в една тема в един форум, та не се чудете дали ви е познато. Все е то. Все съм аз. Все е книгата, която чаках от повече от година, която си купих от Лондон, от която се откъсвах умишлено, насила дори и в края на която почти ревнах. Ей така, от яд, задето съм я свършила.

"След толкова бясна реклама тук и там, не мога да не драсна няколко реда за "The Angel's Game". Още я няма на български - не смея да правя прогнози кога ще я преведат, ама почти ми се иска да си предложа услугите. Авторът е Карлос Руиз Сафон и ако някога сте го чували, то вероятно е пак от мен и пак из темите на този форум. Истината е, че намирам доста негови фенове (български, при това) из Интернет, но тук не съм го срещала извън собствените си, абсолютно фанатични, бълнувания.

Да се върнем обаче на "The Angel's Game". Критиката разправя, че била твърде Сафонова, един вид - пък аз, странно, но обикновено харесвам един писател заради стила му и някак дори се надявам (представете си!) следващите му книги, които си купувам, да са все негови в този смисъл.

Книгата връща лентата още десетилетия назад от "Сянката на вятъра", действието отново се развива в Барселона, но ако в "Сянката..." това бе Барселона на войната, на диктатурата, в "The Angel's Game" Барселона е мрачна, ужасяваща, дъхът на улиците й те кара да настръхваш. Онова, което броди из тях надхвърля страха, който хората и оръжията могат да породят. Тя крие все повече и все по-страховити тайни, а езикът и въображението на Сафон я превръщат в елегантна книга на ужасите. А както пишеше в един блог по темата, "останалите открити въпроси са просто философски като интелектуален шоколад." Излишно е да казвам, че се влюбих в това определение, защото е изключително, ама чак неподозирано, точно.

Героите отново са с брой, достоен за телефонен указател, но са все така пълнокръвни, убедителни, абсолютно живи (още преди средата бях припознала поне двама близки приятели в описанието на два от персонажите). Галерията, освен обширна, е и много пълна. Разбира се, не липсва и Дяволът - Лаин Куберт в "Сянката", тук името е различно, но впечатлението - много по-ярко. Накрая обаче остава въпросът дали очевидностите не са част от "играта", така че не ми се предоверявайте твърде.

Четеш, четеш, в един момент се питаш колко трупове ще успееш да преброиш до финала и как изобщо ще се разплете толкова здраво заплетената от Сафон ситуация. Признавам, че начина, по който я разплита на финала, може да събуди подозрения у педантите, но това (вероятно) се отнася до цялата книга и боравенето с понятието за време в нея. Не хронология. Време. Факт е обаче, че разказът е последователен, историята - изключително увлекателна, а стилът е непогрешим - Карлос Руиз Сафон. Сочно, прекрасно повествование, което те подхваща и те кара да четеш по-бързо и по-бързо (аз лично се откъсвах абсолютно насила от книгата, само и само да не я прочета за една нощ).

Моите съмнения бяха, че след "Сянката на вятъра" вече съм подготвена за това колко прелестен е Сафон и не би могъл да ме заплени както "тогава". Но все разчитах, че ще успее да ме изненада с нещо. И той го стори - досега знаех, че може да пише интересно и красиво. Сега вече знам, че може да пише и страховито - но със също толкова любов и внимание към всяка дума.При него няма нищо случайно, а "The Angel's Game" се нарежда на второ място в любимите ми книги. Мда, първата я знаете. Този невзрачен тип е съвършен (и завършен) магьосник.

А ако някой от вас е стигнал дотук, го поздравявам със саундтрака към книгата (една от чудатостите на автора - някои й викат PR, аз обаче намирам музиката му за достатъчно адекватна и за симпатичен щрих към прочетеното): http://www.randomhouse.com/ddpg/feature/zafon/music.php. Фаворити са ми Diabolus in Musica, Letter From Isabella, също и Lucifer. Всъщност, май само Lux Aeterna ме разочарова генерално, а трябваше да има и парче, посветено на Гробището на забравените книги, а също и на сеньор Семпере. Както и да е, отплесвам се. Музиката е хубава."

5 години, 7 месеца и 5 дни

2009-07-22T00:47:00.004+03:00

Не че съм ги смятала умишлено - понякога мозъкът си прави разни шегички, особено когато сметките са така лесни. От толкова време не бях гледала "Тоска" на сцена. Не защото не са я поставяли. Умишлено, целенасочено, съзнателно я избягвах.

...

Но да се върнем на нестройния разказ, който има за цел да ви светне как точно се озовах в Лондон. В началото на сезона се бях зарекла, че ще ходя в Ла Скала и дори бяхме започнали да кроим планове с един познат, който е в Милано по програма за студентски обмен. Бяхме решили и конкретното заглавие - "Аида", и почти конкретна дата - края на юни. В деня, в който пускаха билетите в продажба обаче нямах достъп до Интернет и, съответно, 2 дни по-късно установих, че билети няма. Ама като казвам няма, имам предвид, че в рамките на тези 2 дни са били изкупени всички билети за всички 6 спектакъла, които, на всичкото отгоре, бяха след цели 3 месеца.

И като ме хвана яд, та реших да видя къде ще пее Брин Терфел по същото време. Имам особен сантимент към него, ако и разбирачите да не го долюбват твърде. Проверявам аз - хоп - щял да пее Скарпия в Кралската опера през юли, а билетите ги пускаха след 6 дни.

Скарпия, Ренато и Родриго са любимите ми оперни персонажи, така че колебание нямаше. Вече си бях научила урока и, съответно, бях паркирана пред компютъра цял час преди заветния момент. Става 10 AM лондонско време, пускат билетите и бааааам! Сайтът блокира. Та ме препращаха по опашки, та ми се извиняваха - след рефрешване на всеки 2 минути, най-сетне успях да вляза в 8 вечерта (пак тяхно време). Както можете да се досетите, бяха разпродадени цели спектакли и извадих истински късмет, че според плановете, трябваше да пътувам за последните представления, а за тях все още имаше места. Иначе щях да видя билети през крив макарон...

...

Простете, че не се разпростирам върху причините, но "Тоска" ми е много любима опера. И много важна такава. И се радвам, че спектакълът беше добър, защото иначе щях да се ядосам. Какво ми хареса? По ред на номерата - хареса ми режисурата. Беше съвсем традиционна, нямаше нищо, което да те накара да се чешеш и чудиш (ако и Тоска да се опита наистина да убие Скарпия с горещ восък, след като вече го беше "убила" сценично с нож), спектакълът беше пищен, героите бяха такива, каквито ги познаваме от оперната драматургия (щото, простете, ама Родриго и Карлос - гейове, ми идва в повече като режисьорска интерпретация (не че е било невъзможно, разбира се ;)).

За пръв път чувам Каварадоси, който да ме накара да не отписвам последно действие. Нерядко съм казвала, че за мен тая опера свършва с финала на второ действие, но Марчело Джордани извади глас, съвсем равностоен на този на Брин Терфел и направи много интересен Каварадоси, без да се отнася и да театралничи. И тъй като тия двете са детските болести на почти всички тенори, не мога да не отбележа отсъствието им у Джордани.

Като се отвори дума за Брин Терфел, неизменно чувам едно и също: малък му бил гласът, затова пеел с Чечилия Бартоли. Оставям настрана факта, че тя не ми е любимка, но че ги харесвам във варианта 2 в 1. Пожелавам на всички певци да имат толкова "малки" гласове, с които да запълват съвсем немалкото пространство на Ковънт Гардън без остатък.

В Te Deum-а бе всичко, което искам да чуя и видя у всеки баритон, който има претенцията да пее Скарпия. Аман от пенсионери, на които им текат лигите по Тоска. Скарпия не е стар, не е слаб, не е луд, не е истеричен. Скарпия е еманацията на всичко онова, което характеризира мъжа. И Брин Терфел успя да го случи на сцената, без почти да помръдне. То е като при говора - няма нужда да крещиш, за да накараш някого да изтръпне; така и при него - нямаше нужда да кръжи из сцената, размахвайки юмруци, за да накара кръвта ти да застине. Просто плуваше във въздуха - с цялото си почти двуметрово тяло. Беше направо елегантен, обран и абсолютно притеснително страховит. А, да - и макар да няма нищо, ама нищо красиво във външността си по принцип и да бе силно гримиран, излъчваше сексапил. Не знам как стана това, но такъв е моят Скарпия и се радвам, че уелсецът се справи. Чак да те хване яд, че го убиха. :)

Нели Миричою замени Дебора Фойгт в ролята на Тоска и, признавам, ме разочарова. Допада ми като Виолета - дори много (покрай нея открих цялата съвременна румънска школа), но като Тоска ме разочарова. Не беше сигурна, бе твърде истерична (не в играта - прокрадна се в гласа й) и на сцената се загуби до двамата наистина прекрасни партньори, които имаше.

Оркестърът ме усмихваше през цялото време. Настоятелната, увличаща сила на онези толкова характерни мелодии на Пучини - е, там беше. Без колебание, страховито, жестоко.

...

Забавно е колко неща се промениха в тези 5 години, 7 месеца и 5 дни. Всъщност, забавно не е думата. По-скоро интересно. Може би и иронично. Важното в случая е, че сключих примирие с "Тоска". Време беше.

На опера като на параолимпиада

2009-07-21T23:23:00.005+03:00

... или един нов прочит на историята за куцо, кьораво и сакато - с все оперните фантоми барабар.

Звучи нелепо. И беше такова - ама и колко, колко хубаво! Съжалявам, че трябва да го кажа, но подозренията ми за абсолютната липса на култура в голяма част от българската публика се потвърдиха безусловно. Ще ви разправям за публиката в Лондон. Залата на Кралската опера е огромна - и по време на трите спектакъла, на които присъствах, не звънна телефон. Нито един. Нито веднъж. И никой не ръкопляскаше насред някоя ария, щото му е хрумнало (даже Марчело Джордани не си получи аплаузите след "E lucevan le stelle", щото в края й няма подходяща пауза).

Същата тази публика обаче може и да се забавлява и доказателство за това бе спектакълът на "Севилският бръснар". Всички очакваме началото, залата се пръска по шевовете (нямаше нито едно празно място, огледах внимателно от птичи поглед) - но вместо диригента, излиза една мила дама, която след дълга поредица извинения казва, че има лоши новини. Колин Лий, който трябваше да видим и чуем в ролята на Алмавива, се разболял. Ооообаче се съгласил да играе, така че имахме един призяпващ напразно граф, вършеещ из сцената, а гласът бе подсигурен от друг тенор, чието име не запомних, уви (но се справи отлично). Застанал човекът в ъгъла на авансцената и пее, а Лий щъка нагоре-надолу, обаче си отваря устата в идеален синхрон. Да живеят диригентите!

С това обаче лошите новини не свършиха. Същата мила дама ни информира, че Джойс ДиДонато, която аз просто умирах да чуя, е счупила крака си по време на премиерата. Всяка друга примадона би отказала останалите спектакли, но Джойс се оказа корава мацка и се появи на сцената. В инвалидна количка (ето и интервюто с американката, а това с пожеланието "break a leg" е жестоко сбъдване на черния хумор на практика). И не само това, ами и отигра чудесно всичко, а гласът й е вълшебен и бесните аплодисменти накрая на "Una voce poco fa", "Dunque io son", както и на финала на самата опера бяха повече от заслужени. Мога да си представя, че това изпитание съвсем не е леко, но тя бе блестяща - и умилително чаровна, забавна, духовита. Истинско съкровище.

Изобщо, представете си картинка - тенорът, който си отваря устата като в мултипликационно филмче, а гласът му идва от другия край на сцената и Розина в инвалидна количка с цикламени пухчета и още по-цикламен гипс, за да е в тон с костюма. Беше си смешно до сълзи - а най-нелепото бе, че именно обстоятелства, несвързани с операта, докараха зрителите до почти истеричен хилеж. Възпитано се смяха - ама се смяха. Много.

Критиката явно харесва Пиетро Спаньоли, който замени заболелия преди месец Саймън Кийнлисайд (исках да го чуя, ама... нищо, друг път). И като се има предвид, че това бе негов дебют в Ковънт Гардън, не мога да не призная, че бе успешен - обаче в конкретната ситуация (то наистина домът на Бартоло бе същинска болница!) останалите просто откраднаха шоуто на Фигаро и (до известна степен) го обезличиха, което бе тъжно, защото Спаньоли има приятен глас, демонстрира актьорски умения, постара се много и изгради един наистина позитивен образ.

Феручо Фурлането е... е... *търси думата*... огромен. Слушала съм доста негови записи и се зарадвах, че ще мога да го чуя и наживо. Продължавам да мисля, че вече е възрастен за Филип в "Дон Карлос" (следващия му ангажимент с Кралската опера), но като дон Базилио бе просто неотразим. Бях на абсолютно последния ред и въпреки това гласът му сякаш ме обгръщаше, достигаше до мен от всички кътчета на залата. Казано накратко, подът потрепери, а нямаше земетресение.

Алесандро Корбели пък направи един очарователен доктор Бартоло - от тези, дето не можеш да им се сърдиш, нито да им се смееш, нито да ги съжаляваш - просто такива, дето си заслужават да ги обичаш и да им прощаваш, а вероятно и да ги разбереш. Беше комичен - дори много - но и много човешки. И пя великолепно ("Un dottor della mia sorte" винаги ме е карала да настръхвам, понеже си е нечовешки зор).

Погледнах какво казва критиката за режисурата на спектакъла - е, според преобладаващите мнения, не била особено добра. На мен пък ми хареса - светла, слънчева, ясна, без глупотевини и самоцелни "модерни" решения; същевременно обаче интересната сценография я пазеше от това да стане твърде "традиционна" (и оттам - скучна). Изобщо, спектакълът беше повече от увлекателен, наистина задържащ вниманието от-до. А гласовете бяха от друго измерение - там няма какво да се коментира. Такова нещо не съм чувала у нас (с точно 2 изключения - при това, в 2 конкретни спектакъла), а не съм в операта от вчера. Нито от онзи ден. Беше просто гениално - това е единствената точна дума. Съвършено преживяване.

Когато сезонът в България свърши...

2009-07-21T01:32:00.004+03:00

15 юли, светла дата... мрънках неотдавна аз. Нарочно не исках да ви казвам какво ми предстои тогава - не че съм фаталистка, просто очаквах нещо неминуемо да се прецака и не исках да се хваля наляво и надясно с предстоящото пътуване.

Как се озовах в Лондон ще разкажа в някой от следващите материали. Въпросът е, че на 28 април бях горда притежателка на билети за цели 3 спектакъла на Кралската опера (известна още като Ковънт Гардън) - "Бал с маски", "Севилският бръснар" и "Тоска". За Лондон и неговите трудови хора ще ви разказвам в отделен пост, защото го заслужават. Същото важи и за "Севилският бръснар", и за "Тоска", която всъщност бе първопричината да се отправя към Англия. Не съвсем, де, но това ще го бистря утре, защото наистина е забавно как една затворена врата неизбежно води към други - но отворени.

За "Бал с маски" ще ви разкажа съвсем накратко, защото конкретният спектакъл не си заслужава виртуалното мастило. Че не беше лош, не беше - да би се случил в Националната опера в София, би предизвикал фурор.

Рамон Варгас (Рикардо) и Елена Манистина (Улрика) си го изпяха. Толкова. Не че операта предразполага към особени демонстрации на актьорски заложби у певците, но те си бяха откровено скучни. Със същия успех можеха да пеят и концертно изпълнение. Анна Кристи обаче бе прекрасна - нищо извън традиционния образ на Оскар, но как само го изпя! Това с пълненето на душата може да е клише, но в този случай работи с пълна сила. Уви, не така стояха нещата с Анхела Марамбио, която има огромен глас, клонящ обаче по-скоро към мецосопран и Далибор Йенис, когото ми хвалиха преди време.

Ренато е сред тримата ми любимци измежду баритоновите герои - а, както неведнъж е ставало дума, баритонът пък е любимият ми глас. Ето защо се отнасям много ревниво към цялата партия и особено към "Eri tu..." Словакът обаче звучеше сякаш се намира или в тръба, или в баня, озвучена с микрофони. Да не говорим и че артикулира изключително странно срички, състоящи се от "л" и гласна - то просто трябва да се чуе. На "Севилският бръснар" се запознах с двама българи, които изказаха на глас нещото, което аз мислех от предната вечер - Петър Данаилов би се справил много по-добре от Йенис. Не бих могла да бъда по-съгласна, наистина.

Режисурата бе фатална - щом по едно време сценични работници се появиха на сцената, за да разчистват сцената за последната картина... нелепите ливреи, в които бяха напъхани, съвсем не помогнаха за поправяне на лошото впечатление. Очевидно бе работено на принципа "Влез отляво, погледни я, забий пета и пей, после излез отдясно".

Оркестърът обаче бе разкошен - свирят като за последно, извадиха мелодии, които не бях чувала с "нашия" оркестър; и не мога да си изкривя душата - зарадвах се, когато видях името на Васко Василев в програмата. Вероятно има нещо вярно в приказката за пророка в собствената му страна - факт е обаче, че се задържа доста дълго като концертмайстор на Кралската опера.

После ще ви разказвам за "Севилският бръснар" и публиката в Ковънт Гардън. Но веднага ще ви издам една тайна - това бе най-добрият спектакъл, който съм гледала (и слушала) досега.

За катрана в меда

2009-06-28T22:41:00.005+03:00

Или как един дългоочакван празник се превърна в съвсем предизвестена смърт.
Ако не сте чували името Владимир Стоянов, спокойно - няма да ви заклеймя като пълни оперни лаици (е, ако знаете за кого става дума, печелите бонус-точки, разбира се).
Причината да не го познавате, се крие във факта, че колкото и да е чудесен, той отдавна не пее в България. Всъщност, вероятно не пее у нас, тъкмо защото е "чудесен". Изявява си се човекът из големите оперни театри малко по и много по на запад и радва чуждоземна публика. Бързам да пресека всякакви съмнения и обвинения, които биха предположили, че го критикувам за този му избор. Ако публиката там разбира повече и ако там му се предлагат по-добри условия (в последното не се съмняваме, нали?), то това е най-естественото развитие на нещата.
И, когато преди няколко месеца разбрах, че Владимир Стоянов ще гостува в Националната опера, се зарадвах от сърце, душа и крайно изнервен (и малко изнежен, признавам) слух. Честно казано, дори не ме интересуваше кой е спектакълът, нито кои са останалите солисти. Груба грешка, както се оказа тази вечер - но нямаше как да бъде избегната.
Спектакълът бе "Риголето" - много любима баритонова партия, така че празникът наистина изглеждаше гарантиран.
Ще ви кажа какво се случи вкратце, щото иначе рискувам да си вдигна кръвното и да почна да се въртя от яд като шугава овца. Румен Дойков. Това казва всичко. И, ей Богу, не мога да разбера защо и как той продължава да крепи сцената, след като отдавна е сбъркал операта. Да, може да е бил добър - ама това е било преди поне 10 години. И всеки, който опита да каже нещо, различно от това, се нуждае или от преглед при специалист УНГ, или от два шамара, за да погледне истината в очите.
Няма значение дали харесвате Корели, Дел Монако, някой от Тримата или Краус, да речем - Румен Дойков тази вечер бе толкова близо до някой от тях, колкото, да речем, Цецо до Елвис. Дори малко по-далеч от него. Скъса всичко, което можеше да бъде скъсано и дори сред крайно непретенциозната софийска публика се понесе смутен шум. За да не продължавам да ви/се тормозя, ще ви кажа само, че не излезе на поклоните. Дали не посмя, или не пожела, мога само да гадая, но дори и той - а определено не ти трябва лупа, за да откриеш самочувствието му - очевидно усети и призна провала.
Ще речете, че злорадствам. Съвсем не е така, уверявам ви. Като човек, завъртял се достатъчно дълго из операта и разни други изкуства, мога да призная, че никога не съм (и не бих) се радвала, когато някой актьор си забрави репликите или певец скъса баш финала на "La donna e' mobile" (то все едно останалата част от партията му бе на ред).
Хубавото в ситуацията е, че проблемите вече не могат да бъдат потулвани зад криви усмивки, половинчати комплименти и твърде щедри аплаузи. Лошото обаче е, че бесовете трябваше да се разтанцуват точно в толкова чудесен спектакъл. Кофти timing, indeed.
С катрана приключих, следва медът. Владимир Стоянов не притежава кой знае колко забележително сценично присъствие (актьорска игра, имам предвид). Обаче! Когато имаш толкова голям глас - и наистина имам предвид голям глас - играта става второстепенна съвсем неусетно и липсите в това отношение изобщо не дразнят.
Много ми се иска да ви разкажа за гласа му, но тия дни думите са ми малко и без това. Но всеки, който не е бил в абсолютно препълнената зала на Националната опера, може само да съжалява. Подобни аплодисменти не съм чувала досега (може би на 17-ти и 18-ти юли ще повторя усещането, да видим) - имах чувството, че таванът всеки миг ще рухне, а моментите след края на "Cortigiani, vil razza dannata" запечатах в сърцето си и ги прибрах около спомена за танца на Жоро с плюшеното мече в "Симулатор за чифтосване". Същото усещане за случване. За активно случване на нещата - при това, по правилния начин.

Рядко ви го казвам, обаче... ако не сте присъствали на спектакъла, ви позволявам да се изядете от яд. Хруп, хруп, хруп... Емоцията бе страхотна и кацата с меда не пострада. А катранът се чисти с органични разтворители.
...
Ако съм се сторила твърде груба някому, да знаете, че не съжалявам. Послушното пляскане, затварянето на очите и удобното полягване на стари лаври помага на изкуството у нас точно толкова, колкото финансовата криза. А може би дори по-малко - от кризата ще излезем (някога, някак), но клакьорите с претенции изглеждат неизкореним "сорт"плевели. Просто е жалко, когато закономерните провали се случват в подобни моменти.
...
И, без всякаква връзка с горното (освен, разбира се, това, че става дума за оперна певица): едва ли Линка Стоянова ще прочете това, но използвам моето си нет-пространство, за да й пожелая бързо и пълно възстановяване след катастрофата и да преодолее стреса от нея с цялата си Овнешка категоричност.
С огромна благодарност за най-голямата истина, свързана с живота в изкуството, която научих благодарение на нея преди години.... :) Дано страшното вече е зад гърба й.

Та да ви разправям за "Дон Жуан"

2009-06-27T12:50:00.004+03:00

Онези, които ме познават малко по-добре, вероятно очакват да подхвана разказ за отношенията си с Държавна опера - Стара Загора. Ами не, няма да го направя - каквото трябваше да кажа, го казах. На когото трябва. И който трябва, ме разбра. Други не ме разбраха, трети - не искаха да слушат, а на четвърти - не исках изобщо да губя време да обяснявам.
Факт е, че сега влизам там само като зрител. Факт е и че новината за директора в ролята на самия Дон Жуан ми докара напълно неконтролируеми гърчове от неистов кикот. Обаче отидох да видя постановката - заради режисурата, много ми я похвалиха. Италианец, това - онова... В случая "това-онова" означава максимално доближаване до епохата (а тамянът още ме стряска насън); тоалети, причинили сериозни затруднения при обличането и още по-драматични такива - при събличането; великолепно - ама наистина великолепно, заклевам се - и наистина художествено осветление, което толкова ми липсва в "нашите" спектакли... Интересна сценография, красива хореография, ангажирала балет и миманс (вярно, после ми обясниха, че в някакъв момент трябвало да представляват падащи листа, пък аз това не го разчетох, но въпреки това не само не дразнеше, ами си беше красиво, колкото си щеш).
И всичко това бе дело на Стефано Пода - режисьор, хореограф, сценограф (и художник на костюмите)... Абе, само дето не си издирижира операта сам.
За тая работа в оркестрината бе Диан Чобанов. Ако сте чули нещичко от кулоарите на операта, ще знаете, че той "сега се учи да дирижира опера". Дали е вярно или не, не искам да коментирам. Въпросът е, че се старае. Пък и истината е, че режисьорът го бе улеснил максимално, тъй като певците играеха основно зад гърба му, та не се налагаше да им подава кой знае колко. Това, естествено, доведе до сериозни разминавания (на самия Дон Жуан), при това неведнъж - както на премиерата, така и на третия спектакъл, където в "La ci darem la mano" оркестърът и солистите се настигнаха съвсем, ама съвсем накрая.
Като изключим неизбежните разминавания и скучноватия Дон Жуан, лошото озвучаване (към последните редове гласовете просто не се чуваха), спектаклите бяха просто чудесни. По-интересни бяха женските образи (Моцарт, какво да го правиш!). Радостина Николаева (в ролята на Дона Анна) и ... а така, забравих й името, а програмата ми остана в Стара Загора... Датчанка е, кръщавам си я Сузане и толкова (а драматизмът в Линка ми дойде съвсем малко в повече, но тя си ми е отколешна слабост, така че го отдавам на предстоящата премиера на "Палячи" във Варна). Посипвам си главата с пепел и признавам, че беше разкошна Церлина - и, връщайки лентата назад, ми се струва, че тя като че ли бе най-близо до Моцарт. На другият полюс бе Станислава Иванова - "другата" Церлина - която сякаш бе в съвсем различна опера. Още с излизането си на сцената бе решена да се даде на Дон Жуан, пределно бясна на Мазетто, който се видя в чудо, докато се опитваше да я догони из огромното пространство на форума и, евентуално, да установи някакъв контакт с нея. Просто... контрастът с "моята" датчанка бе очеизбождащ, а това категорично не беше Моцарт.
Споменах Мазетто. Та да ви разправям. Тоя момък се казва Атанас Младенов и смятам, че ако пее интелигентно и си пази гласа, има потенциала да се превърне в нещо изключително. Доверете ми се.
Имайте предвид, че Мазетто е по-малка роля от тези на Дон Жуан и Лепорело и, въпреки това, младият баритон ще получи (и заслужава) доста по-голямо внимание от Веселин Стойков и Делян Славов (нищо лично, особено към втория :)). Изгледах 3 представления - нямаше празно при него. Нито едно разминаване с оркестъра, макар да има най-малко пресечни точки с диригента; изключително приятен глас (за слабостта ми към баритона знаете, но има баритони и баритони, има Бастианини и Раймонди, Херлеа и Хворостовски, разбирате ме...); безкрайно сърцата игра и много, ама много естествено поведение на сцената. Имаше усмивка и закачка, пък и младостта си казва думата. Бърза биографична справка показа, че момъкът е едва година по-голям от мене - тъй че му желая безпроблемно развитие и умно да си подбира репертоара, така че да има шанс да развие потенциала си. Има го, разписвам с две ръце - ще стане голямо нещо от него, а аз съм записала и удебелила името му в тефтерЯ, за да го следя нататък. С други думи - да е жив и здрав и да се пази, защото примерите за издухани по никое време гласове са не един и два.
Стига толкова, че пак много писах. В обобщение мога да ви кажа, че спектакълът наистина е страшно интелигентно направен - вярно, вложени са много пари, но и вкус и майсторство на много нива. Певците се постараха, а за онова, което не се случи, трудно биха могли да бъдат обвинявани. В подробности няма да се впускам, ние си знаем абсурдите и им се смеем под мустак. А Радостина Николаева, мойта "Сузане" и Атанас Младенов бяха с идея и нещо над останалите.
...
Знаете ме, критикарка съм. Но това си беше празник, който не подлежи на преразказ. Струва ми се, че с него шефът спаси мястото си до февруари. Който, надявам се, "ще бъде май"...

He said, she said

2009-06-26T22:34:00.005+03:00

Преди време добавих - погледнете вдясно - мини-рубриката "He said, she said". Идеята беше да вписвам там интересни цитати, имащи значение за мен, съотнесени към един или друг момент от живота ми. Или айде, нека не звучи така помпозно - просто думички, които имат смисъл, щом става дума за мене. Забавно е, че първият подобен цитат бе на Кристо - не помня точните думи, но смисълът бе да не се дразня от две... дами... щото животът щял да ги докопа. Всъщност, май беше, че сесията ще ги докопа, ама тия двете са на възраст, в която никаква сесия не ги лови - та затова го промених на "тях животът ще ги докопа". Дали ги докопа или не - не знам. Не ме и интересува, а това май е най-важното.
Въпросът е, че рубриката остана - по едно време в нея се мъдреше цитат от песен на "Смоуки" (разбира се), а в последните месец-два съм оставила цитат от песен на "Ricchi e poveri" - "perché domani sarà un giorno migliore". Или, казано по нашенски, "защото утре ще бъде един по-добър ден".
Защо ви го разправям това? Защото преди малко Нед пита как мога да бъда толкова щастлива. Ей така, от нищото. Ето как.
Едната сесия свърши, доволна съм. Татко намерил паднало от гнездото си гълъбче и го отгледа, за да порасне и заякне достатъчно, така че да може да полети. Той го кръсти Белогушко, аз тайничко му виках Лъки, а на тати - Мама Зорбас. Който е гледал "История за чайка и банда котараци" ще разбере.
Белогушко отлетя, татко пък намери блъснато от кола малко сойче, което занесохме в "Зелени Балкани", където, надявам се, ще му помогнат. Чакаме новини. Като сложим и гарвана Петручо, който отгледахме от съвсем малко пиленце и който хич не искаше да си ходи, няма да е трудно да стигнете до извода, че пернатите много си падат по татко. Ама буквално.
Действието, както се досещате, се развива у дома. Там прогнозата за времето се губи в някаква черна дупка - ако вярвате на метеоролозите, да сме се удавили тези дни - а то, представете си, валя точно една нощ. 2 часа, ако трябва да сме точни. Там мирише и на липи. Искам мускалче с такъв аромат. Но всъщност май е излишно, смесен е с кръвта ми. Фабрично - за добро или лошо.
Летях с мотоделтапланер. Знаете ли колко е готино? Леле, леле, ле-ле... Както опитах да обясня на нашите, не самото усещане, че летиш, е толкова страхотно - а 100 %-овото доверие, което очевидно си способен да изпиташ, поверявайки живота си в ръцете на напълно непознат човек, който лети с теб. Като казвам "напълно непознат", имам предвид, че така и не научих името му. Само знам, че е от София, че е страхотен и че не ме бе страх дори и за миг - а летяхме на над 1000 м. височина почти 15 минути. Беше изключително преживяване, а снимков материал може да видите ето тук .
Междувременно спечелих и награда от "Хеликон", която превърнах в "Дървото на нощта" на Капоти (дива радост, чудесно четиво), "Разкази с неочакван край" на Роалд Дал, "Ако пътник в зимна нощ" на Итало Калвино, "Петте четвъртини на портокала" на Джоан Харис и "Разкази под екстази", само защото исках да си имам нещо на Бегбеде - изчетох го назаем, та ми стана гузно.
Офффф... толкова е постно! Или поне така звучи. Истината е, че Роси ми каза, че "направо цъфтя" и хич не ми хрумна да й противореча, защото е истина. А защо е истина? Защото прекарах страхотно време с хората, които обичам, защото бях у дома и бях спокойна; защото днес Велизар щеше да навърши 41 години и, макар че си отиде преди 2 години, аз си го спомням и ще продължавам да го помня с обич и да почитам паметта му със спомена за първото детско влюбване, което така и не е минало границата на пеперудите в стомаха, но което събужда усещане за безмерна топлота и нежност.
И още защото - мамка му - летях с делтапланер и много искам да го направя пак; защото гледах брилянтен спектакъл (но за него и за страхотното откритие - утре и отделно); защото имам бял ленен панталон, който ми стои чудесно и, най-вече, защото ако сам не вярваш, че утре ще бъде по-добър ден, той няма как да стане такъв. Ето затова съм толкова щастлива. Неподправено, истински, слънчево щастлива - хората често бъркат посоката на движение. Всички търсят причините за щастието вън. А понякога просто трябва да спрат и да оценят прекрасните неща, които им се случват, докато те блеят, търсейки поводи да бъдат щастливи.
Утре ще ви разправям за "Дон Жуан". Уляля...

Напоследък съм скучна

2009-06-04T01:55:00.003+03:00

То кога ли съм била особено интересна, де... Вярно, едно светло детенце разправя, че искало да стане като мене, когато порасне, но мисля, че има предвид нещо около лудостта ми. А тя вече е факт и фактор, та не си струва да я говоря изобщо.
Но който ме чете тук и във Фейсбуук, неминуемо ще забележи един повтарящ се мотив, който ме е обзел тия дни и владее съзнанието ми почти изцяло. Мда, тъй като и скучните неща около мен са повече или по-малко откачени, да ви кажа, че става дума за човек, починал преди 42 години. И половина, всъщност.
Днес си направих една мъничка равносметка и не можах да сдържа почудата си - народът масово е луд за обвързване (лафът е на госпожица Микофф, all credit to her) и полудява все повече. All you need is love, там-там-та-рам-та-ра-рам и някакви такива песни, песенчици и песнища, посветени на малко странното (според мен) желание за обвързване. Това, предполагам, е разбираемо - вероятно просто съм сама от твърде дълго време и съм се научила да виждам цветовете достатъчно красиви, за да не изпитвам нужда от половинки, четвъртинки и други дроби. Цяла съм. Завършена - и се харесвам.
Ще питате тогава кой е тоя, дето хем е обсебил съзнанието ми, хем е мъртъв от почти половин век - Еторе Бастианини. Има още време, докато ви писне да четете за него, затова ще се възползвам и ще ви кажа за един парадокс, свързан със скромната ми персона. Аз се доверявам лесно на хората, но извън семейството ми има само един човек, на когото имам безусловно доверие (онова с руската рулетка - помните ли, бях ви разправяла за това миналата година по приблизително същото време). А с него дори не сме близки - никак даже. И по-близки няма да станем, но това не пречи да му вярвам - такова едно, вътрешно усещане, което не ме е подвело досега. На същия принцип има и един човек, когото обичам, въпреки, че сме се разминали с цели 18 години - и това е именно Бастианини.
Дадох си сметка, че той е автоматичният отговор на съзнанието ми, когато ме налегнат прозаизмите - появява се сам като противодействие на силите на злото (сесийно, депресарско или каквото друго може да бъде то). И всичко изглежда по-лесно и преодолимо. Мда, вероятно това е определението за вдъхновение. Той ми е вдъхновението. И до 2-3 седмици ще бъда горда притежателка на биографичната му книга (намериха се добри хора, а аз пък преведох някаква сума на един антиквариат в Цюрих и скоро книгата ще потегли към ръцете ми :) :) :)). И понеже това все едно не е достатъчно, още по-скоро ще си получа и плочата с последния му запис - нещо, което има адски голяма емоционална стойност за мен и което се оказа прекрасен подарък покрай нервите от последните дни.
Фука се, ще речете вие. Да се фуках, ако вярвах, че ще разберете за колко ценни за мен неща ви говоря. А пък те са си, съответно, книга и плоча. ... Колко е хубаво, че хората могат да придават различна стойност на едни толкова обикновени предмети чрез собственото си усещане за ценността им!
Всъщност, щях да ви разправям друго. Вчерашната сутрин (+ ранният следобед, всъщност) беше един малък ад. После правих контролна, която ме бе наплашила до настръхване и много се радвам, че се справих (въпреки нервите, признавам). След това обаче отидох на лекция по съвременна музика (така де, Музиката на 20. век), която продължи почти 4 астрономически часа - без нито една почивка. Не ги усетих. Въпреки умората, въпреки глада (не бях яла почти цяло денонощие), който се предполагаше, че трябва да изпитвам, въпреки недоспиването от последните дни - не ги усетих. А има предмети, по които трудно издържам и 2 учебни часа, при това - с пауза между тях... Та си мислех - май така трябва да се определя "призванието" на учениците и да се обръща по-малко внимание на "престижността" на училищата и специалностите...

Говоря очевидни неща - тоест, време ми е да си лягам. Лека нощ!

Забелязали ли сте, че по време на сесия...

2009-06-02T01:01:00.006+03:00

... ставате изключително организирани, стига, разбира се, да не става дума за учене? Това е някаква аксиома, знам ли (това "знам ли" се отнася до твърде... рудиментарното ми познание в областта на математическите термини, което пък ми напомня, че скоро се събирахме с класа и разправях на класната, че още сънувам кошмари с нейно участие). Оф, отплеснах се - мисълта ми е, че студентските общежития, квартири и мансарди (точно под звездите) светват от чистота, всяка неизмита чашка дразни до полуда, а изд(ев)ателствата се наговарят да пуснат на пазара най-готините и чакани (понякога с години, както е в моя случай) книги - ми ето го и доказателството:Тая книга я чакам от деня, в който отгърнах и последната страница и видях задната корица на "Сянката на вятъра". Сега й се зверя насреща в Amazon и категорично отказвам да си я поръчам в следващите 2 седмици, защото това би означавало да си прецакам и без това доволно претакованата сесия. Едно, че ще ми отнеме време, докато я прочета и второ, емоциите ще ме хвърлят в познатата невъзможност да се занимавам с прозаичности дълго след това. Дали въпросните емоции ще са положителни, или ще ми се иска да набия Сафон - ще видим. Няма как да знам - въпросът обаче е, че му вярвам. Ама съвсем безрезервно.

Невъзможност да се занимавам с прозаичности... Мда, това е основна характеристика на сесийното време. Тези дни намерих и едни нови записи на Бастианини, които ме отнесоха и ме накараха да си задам фундаменталния въпрос: "Защо така бе, джанъм?" Има неща, в които има смисъл. Ама такъв смисъл, който си им принадлежи изначално, безусловно и безвъпросно. Има обаче и такива, дето както и да ги малтретираш, мъчиш и преобразяваш в главата си, все са лишени от него. И тогава съществото ти се бунтува, защото колкото и да пудря някои неизбежни делнични глупости, те няма да станат нито по-интересни, нито по-полезни, нито по-смислени, нито по-... мои, ако щете. Понеже дори и да успея да се излъжа, че чудото е станало, се появява някой, който качва записи на Еторе; някой, който ми показва биографичната му книга (която в момента издирвам); някой, който ме кани на театър или опера... или някой като Бошев, или като Ес Кей, или... знам ли и аз?
Точно като ме налегнат безмислиците, се появява нещо съвсем смислено, колкото да ми се подиграва, да ми се хили насреща. Ей така, да ми се покаже, че го има. И после - що ме били наскачали бесовете... Въпросът е да стисна зъби и да се радвам на живота - ама не в паузите между нещата, които ме дразнят, а съвсем извън тях. И да натискам копчето за пауза, колкото да ги разкарам от пътя си.
15 юли. Мда. После има да разправям ааааааааадски много. 15 юли.
...
Четох блога на Нуша. Там видях линк към ето този сайт, който охотно те светва коя песен е била на върха на чартовете във Великобритания на датата, на която си се родил. И щото нали вече се уточнихме, че си нямам друга работа, си поиграх. "Моята" песен се оказа "Dancing in the streets". Никак не е лоша, но, разбира се, пак тъй като няма какво да правя, си поиграх с още няколко рождени дати. Изненади, както можете да се досетите, нямаше - покрай една от датите изскочи и ужасно любима моя група, но вече дотолкова съм свикнала на подобни "съвпадения", че само изсумтях едно "Ама разбира се..." и затворих сайта. Явно съм станала съвсем невпечатлителна. Вече раздавам култовото "да са живи и здрави" наляво и надясно. Ако човек сам не си пази душевното здраве, няма кой да го пази вместо него. Пък аз, както сами можете да се убедите - а някои от вас (онези, които ме познават лично, де) го знаят със сигурност - съм спец по тая част.
15 юли. Обратното броене започна.

Хофман разказва

2009-05-31T00:13:00.005+03:00

Мда, Хофман разказва за любовните си неудачи в последната премиера на Националната опера. Това заглавие има един основен недостатък - съчетава в себе си двете ми любими неща и ме прави особено пристрастна. Спектакълът може да бъде колкото оперен, толкова и куклен - и в постановката на Карталов това се е случило. От друга страна, може да е не само куклена, ами и да бъде превърната в опера на ужасите. Опити са правени и в тази посока и усилието е явно - без обаче да се стига до крайности (това мога да си го пожелая за по-натам, макар да са малко заглавията, които "носят" на това).
Злото бе много зло и много изразително зло (евала за което). Перуките ме убиха обаче - имах усещането, че са оскубали Мартин Илиев от баритоновия му период. То бива еднаква прическа, бива, ама все едно бяха върнали Марто в басовия ключ с машина на времето. :) :) :) А доброто пък бе толкова добро, колкото миловиден и абсолютно loveable може да бъде Костадин Андреев на сцената. Не знам дали е дефект в моята партида, ама като го видя, все искам да го гушкам, да го гушкам... много си го обичам. Но за него - по-после. Трите разказа (плюс пролога и епилога) бяха направени много адекватно, като мой абсолютен фаворит бе сцената с Оливия (куклата, разбита на парчета от Копелиус), а Диана Василева се справи феноменално с ужасно, ужасно трудната Les Oiseaux Dans La Charmille, без да остави и най-малкото впечатление за усилие - нещо повече, сцената й с Хофман изискваше и чисто физическа... работа, което, освен всичко, би накарало всеки мъж на мястото на тенора да се... смути немалко. Малко певци биха се навили на подобно нещо (Косьо Андреев също е от тях, между другото), обикновено схемата при трудните арии е: "Забивам петичка в земята, изпявам я, пък после ще правя каквото кажеш".
И всичко изглеждаше невероятно сладко. Ама точно сладко. И чаровно, и невинно, и естествено. Макар че нарекох тази сцена "Кондомените хора" (или е умишлено търсено, или художникът на костюмите е осъзнал творението си на премиерата и оттогава до днес още се смее с глас), тя определено ми стана любима, наред с финала на второ действие (с баркаролата), който се доближаваше пределно плътно до идеята ми за опера на ужасите и който беше просто безумен. Страховит. Болен. Прекрасен. Брррр... Искам пак, един вид. :)
Имам да ви разправям още доста, но май ще ви го спестя. Само искам да подчертая много, ама много дебело, че се радвам невероятно много за формата на Костадин Андреев. След миналия сезон и безкрайните (сякаш) проблеми, нещото се случва и много се надявам да не е единично събитие и възстановяването му да е пълно. Далеч съм от мисълта, че ще стигне онова ниво от годините на първите ми спомени от него, но отново доказва, че неслучайно бе първият ми любим оперен певец. Истинско щастие бе да чуя аплодисментите за него тази вечер и, най-вече, да чуя пеенето му. В актьорско отношение продължава да ме изненадва изключително приятно - това прави впечатление и в спектакъла като цяло: операта отстъпва част от позициите си пред театъра и вярвам, че ако има заглавие, където това трябваше да се случи, то това бе тъкмо "Хофманови разкази". Може би имаше и малко прекален ентусиазъм на моменти, но това е сред детските болести на оперните певци и щом не пречи на спектакъла, не трябва да им връзваме кусури. :) В този ред на мисли - още 2 думи за Косьо - разчитам, че когато успее да уравновеси всичко (да запази актьорската линия и да обере съвсем мъничко емоциите, концентрирайки се върху пеенето), ще бъде отново на върха. Защото го заслужава.

Изобщо, прекрасна постановка. Да сте ме чували (пардон, чели) да пиша нещо подобно досега? Е, за всичко си има причина. Дано запазят линията, тоя спектакъл е просто бисер. Време беше.

Празно

2009-05-15T20:26:00.003+03:00

Сега се връщам от спектакъл на ДКТ Стара Загора. Мда, "Храбрият оловен войник". Не знам дали помните - но ви бях разказала как плаках, когато го гледах почти-премиерно (тъй де, на втората премиера) през септември.
И после се чувствах смачкана, но много жива. Да... ама тогава си позволих да се нарева като малко магаренце/голямо магаре/нещо-твърде-разстроено и единствено Ники Тъмното стана свидетел на случилото се. Ерго, можех да си плача и двойно по-дълго и всичко щеше да е файн.
Днес обаче бях в средата на реда, в центъра на залата и хлипането трябваше да бъде преборено някакси. Стиснах зъби (до изскърцване) и в паузата между финала и пускането на осветлението в салона за аплаузите, трих сълзи самоотвержено, сърдито - какво ти "сърдито", направо яростно. И всичко беше уж чудесно.
Не е честно да са толкова разкошни и да ме разплакват така - никак даже не е честно (поне не бях сама - зад мен едно момиче си хлипаше съвсем явно). И това, като имате предвид, че уж са опитали да балансират малко спектакъла, вкарвайки повече шеги и светли моменти в началото. Даже ми се сториха в повече - окей, знаете, че хората така и така ще плачат накрая.... ами че оставете ги да се наплачат, колко му е?
Първият път, когато гледах спектакъла, беше истинска трагедия. Сега ми е трудно да съм толкова категорична, но фактите са налице. Шеметите разплакаха и проф. Атанас Илков, който седеше на моя ред и мислеше, че вероятно никой не го вижда.
...
Сега ми е празно. Много, много празно - явно невинаги е полезно да триеш сълзи с юмруче в тъмното. Понякога е редно да се наревеш като идиотка със слаба нервна система, за да можеш да се усмихнеш широко след това. Катарзис? Вероятно. Тая вечер ми избяга. Утре ще се гоним повторно с него в "Малката русалка" - отново тяхна продукция, очевидно следваща същата линия.

Просто не знам

2009-05-12T23:58:00.005+03:00

Много исках да започна с цитат от песен като заглавие - ама те са толкова много! И всички се блъскат, бутат се, препускат из главата ми и ме карат да се смея с глас.
Аз не мога да пея. Това не го крия. И твърдя, че много трудно ще проговоря италиански, защото ми звучи ужасно чуждо в устата. Но тая вечер пях повече, отколкото съм пяла през последните.... знам ли, сигурно 5 години. И все на италиански. И в момента светя и много, ама много искам да разказвам.
Преди 4 години, когато "Ricchi e poveri" идваха в България, ми бяха последната грижа. Беше 6 май 2005, а аз съвсем не мислех да ходя на концерта им. Не че нямах желание, просто приоритетите ми бяха други. А, да - и получих предложение за брак. Тогава, де, тогава - на 6 май 2005.
Днес, 4 години и 6 дни по-късно, съм все още категорично неомъжена. Ама пък ходих на концерта на "Ricchi e poveri". :)
Преди да ми заобяснявате нещо за възрастта на хората, които ги слушат, държа да отбележа, че половината публика бе съставена от хора моя възраст, които скачаха, пяха, пляскаха, радваха се - точно както правих и аз. Едва тая вечер си дадох сметка, че знам огромна част от песните им съвсем наизуст - от-до. И беше твърде прекрасно.
А тия италианци са големи шемети. Не знам откъде намират толкова енергия, как поддържат такова слънчево, светло излъчване - неуморими и разкошни. Такива са. И са безкрайно обичани от мен.
Истината е, че слушам побъркващо много музика. Но (извън операта) вечните ми любимци са (и ще останат) "Smokie" и "Ricchi e poveri". Детска любов, тийн тръпка, по-улегнали емоции... И усмивка. Това са те за мене.

Концертът продължи 2 ч 20 минути. Пяха почти нон-стоп, след двайстата песен им изгубих бройката. Сега се опитах да ги възстановя, стигнах до 19 (20 с инструментала на пианиста им), но имаше още поне 3-4, които ще изплуват по-късно. Излишно е да споменавам, че залата се взриви на "Sara perche ti amo", "Mamma Maria" и, разбира се, "Che sara". За мое учудване, хората приеха със също толкова голяма радост и една моя ужасно любима песен, която обаче смятах за по-малко популярна: "Come vorrei". Като бях на 13 и уж учех за изпити, си я слушах на една касетка и мислех колко подходяща би била за саундтрака на "Октопод" - за една конкретна сцена. Смятайте колко съм учила тогава, всъщност. :) :) :)

И, изобщо, изпяха всичките ми любими песни (без две, но не мога да искам невъзможното, де), дори изпълниха една, която, забележете! - не бях чувала, но вече ми е абсолютно любима. За "Sei la sola che amo" става дума. Ама че песен се оказа това! А с "Cosa sei" ме поразплакаха. Хубаво де, само ми се насълзиха очите. Малко. Един мъж от публиката изведе жена си на пътечката между блоковете и си танцуваха, все едно бяха само двамата - сякаш в пълната Зала 1 на НДК нямаше никой друг. Cheesy, huh? Мне. Просто мило.

А импровизирания сетлист ще го пусна тук, за да си ги имам написани бяло на черно. Не че има опасност да забравя емоцията, но ето, че 3-4 песни ми избягаха, ужас. Ето защо е и "импровизиран" - още повече, че са поразбъркани (но откриха с "Ciao Italy" и закриха с "Made in Italy" и бис на "Sara perche ti amo"). Нека. :) Хаха, даже ще ги пусна с линкове:

"Ciao Italy"
"Se m'innamoro"
"Acapulco"
"Sei la sola che amo"
"Hasta la vista"
"E penso a te" (тази беше към края и като я чух, направо издивях от кеф :) Една от песните, които се оказа, че знам просто така - неочаквано, но дума по дума)
"Canzone d'amore"
"Voulez vous danser" (моля, не гледайте клипа)
"Mamma Maria" (дали не пях и не скачах, м?)
"Sara perche ti amo" (същата работа. А, да - нямам ударени буквички, сори :))
"Cosa sei" (ама тя наистина е много хубава, а онези двамата няма да ги забравя)
"Come vorrei" (един от любимите ми техни текстове - пък и любима песен изобщо)
"Che sara" (като знам колко съм я пяла самичкааа... ама тя ми се получава добре, впрочем. Ениуей - култовата песен за море, любов... и още нещо. Толкова е прекрасна, че дори не ме е яд, задето е толкова... "комерсиална")
"Dimmi quando" (май само тази не ми е сред съвсем любимите)
"La prima cosa bella"
"M'innamoro di te"
"Parole e musica" (уви, няма я в тюба. Песента е на Анджела и е разкошна - а и тя дръпна такова слово, преди да я изпее...)
"Made in Italy" (а тази иииизобщо не очаквах да я изпеят. И аз не знам защо - май щото я обичам ужасно много и не вярвах да извадя чак такъв късмет. Ама на' - с нея закриха, а аз и мацката до мен му ударихме аааама и танците. Забавното е, че точно тоя текст не го знам добре, та затова се обаждах само на "о шери, шери..." - като всички, де :))
И съвсем за финал повториха "Sara perche ti amo".
...
Kато дръпна чертата, от "моите" песни не изпяха само "L'ultimo amore" (абе... не я ли пяха, всъщност???) и "Un diadema di ciliege", ама за нея не съм се и надявала.
...
Искам пак. Искам! Сега ме извинете - отивам да светя.

P.S. Ако някой от присъствалите на концерта намине оттук, моля, нека ми напише песните, които пропускам, че има да се чудя. Благодаря.

Брей-брей

2009-04-29T09:15:00.004+03:00

Да нямаш какво да напишеш в блога си в продължение на 2 седмици, си е направо за ожалване. Хич и не го отричам. Отношенията продължават да се обтягат там, където съм знаела, че това ще стане, но и там, където най-малко съм го очаквала. Крайно необяснима работа, indeed. Вместо обаче да нося световната вина пред всички за неща, които съм казала или направила (неумишлено или предизвикано, дори - а'ма и хората!), все още се радвам за онова, което се случи вчера след драматична развръзка (сравнима само с женски бой в магазин с намалени булчински рокли в американски филм). Не, сериозно - разбрах какво им е на тия жени - макар и съвсем да не иде реч за чик-драма.
Засега ще си затрая относно естеството на събитието (по-скоро на събитията) - но вече чакам с нетърпение началото на сесията (и, съответно, края й - защото средата на юли очевидно ще бъде май :)). Отсега ми е хвърковато-щастливо-почти-надрусано-доволно.

И си промивам мозъка - случайно открих един уникален запис и сигурно го извъртях стотина пъти от снощи насам. Как е възможно да са толкова прекрасни - ама и двамата? И толкова истински, и да изглеждат така влюбени, и да дават толкова надежда! Не, сериозно - вижте ги. Ако такава любов може да съществува между двама души дори само на сцената - то възможно ли е да съществува и в живота - и не, нямам предвид погледите им, а излъчването, което безпогрешно води към една-единствена думичка? Аз отговора съм го открила твърде отдавна, пожелавам ви го и на вас. :)
http://www.youtube.com/watch?v=RqWFkJXJASw - накачих този клип навсякъде, просто защото са толкова светли, че ми стоплят душичката безотказно. Не ви ли приличат на Красавицата и Звяра?
И във връзка с последното изречение (преди клипа) - емоционалната памет е изключително важна, защото дава моментални отговори на много въпроси и спестява много нерви. Разбира се, разумът е важен, но, помислете си - колко пъти сте размишлявали върху някоя случка до главоболие, без да стигнете до конкретен (задоволителен) отговор? Не става само с акъл - нищо не става само с акъл.
Sense and sensibility, това е. И по-малко нерви за неща, които не ги заслужават. Това е априлската поука.

Да пиша тук е все едно...

2009-04-17T02:26:00.004+03:00

Часът е 2:27 АМ. Осъзнавам, че майка ми ще прочете това и пак ще се обясняваме защо стоя будна по нощите. Още повече, че да пиша тук по това време на нощта е все едно да изпия някакво количество много твърд алкохол и, залитайки, да питам дали ма' уважа'ати.
Алкохол обаче не съм близвала от седмици и съвсем нямам намерение да откровенича, предразположена от момента от денонощието.
Просто исках да ви похваля много "Три дъждовни дни" в Театър 199, "Риголето" на 5 април (или поне значителни части от него) и да ви пожелая светли празници. В момента слушам последния запис на Еторе Бастианини, така че нежеланието да пиша повече, е обяснимо, предполагам.
...
Вчера установих, че попадам под влиянието на чужда Сатурнова дупка. Както вече казах, няма лошо, просто бих предпочела да не бе така. И то не защото не мога да понеса няколко несгоди - като взривяване на контакт, изгаряне на друг, меланхолия и обтегнати отношения с редица познати (вярно, далечни, ама се заформи тенденция - качествена и, най-вече, количествена - която не мога да не отбележа). И, ако се върнете една година назад в публикациите, ще видите, че и през 2008 този период е белязан от разнокалибрени проблеми. През 2006 пък, приблизително по същото време, се разминах с 4 тона, които паднаха там, където (с абсолютна сигурност) трябваше да бъда в онзи момент и където не бях - поради чиста случайност (дали?). Но нищо. Нека бъде така - не е лишено нито от смисъл, нито от причина.
А утре, живот и здраве, с Косьо ще се водим на сладкарница. :)
...
Светъл Великден, какво друго да ви пожелая... И не се давайте на черногледството, което е завладяло хората край мен - смейте се, обичайте се и да не ви пука. Животът е прекрасен. Ако не вярвате на мен, доверете се на Бенини и горчивия му смях. И си пуснете баркаролата от "Хофманови разкази". :)

Пфу, най-сетне малко справедливост

2009-03-27T23:10:00.005+02:00

...ред и дисциплина.
Помните ли как се бях изнервила за Икар-ите миналата година? Щото аз помня. Не се прави така - поне не на всеослушание. Както и да е, де - аз успях да поздравя Яна Цанкова тогава - не че нея това я грее.
Как да ви кажа... аз съм зодия Везни. Ако има нещо, което мразя - ама мразя до посиняване, вбесяване и мръсноезичие - това е несправедливостта. Та сега се радвам, че наградите тази година се случиха точно по този начин.
Признавам, че имаше точно две категории, които ме интересуваха - куклено изкуство и поддържаща мъжка роля. И в двете спечелиха "моите хора" - Столичен куклен театър с "История за чайка и банда котараци" и Ангел Генов. За първите вече писах - наистина се радвам, но щях да се радвам не по-малко и ако наградата бе отишла при ДКТ Пловдив за "Малкия принц". Адски катартично преживяване си беше, та нямаше да е лишено от смисъл да получат приза. Но спектакълът на СКТ ги превъзхождаше с музикалната... "концепция" (споменах, че си падам по работата на Стоян Роянов Я-Я, нали), с нестандартната сценография... абе, имаше едни гърди (пардон, едни тръби) преднина, та си получи "заслуженото".
За Ангел Генов... какво да ви кажа - той заслужаваше този приз (даже не този, ами за главна мъжка роля) още за "Еквус" преди 6 години в Стара Загора, та няма как да не му се зарадвам. Просто е качествен - добър материал, отлична закваска и много талант. Светъл е, един такъв, та дано расте още (и извън театър "София" ;)).
И тъй... доволна съм. 2 от 2. Но пак правя уговорката, че ми е малко жал за пловдивчани. Ако случайно някой от тях чете това - прегръщам ви много :) И... може би догодина. *кима уверено* Те правят много читав театър и това несъмнено ще бъде оценено.
...
Една вметка. Не в смисъл на между другото, а в смисъл на отделно. Наградата на Юлия Огнянова. Не бях прочела информациите, че ще й бъде дадена такава и се изненадах - ама искрено и много приятно.
Сетих се за първия път, когато я видях - присъства на един от първите фестивали "Пиеро" и когато влезе в театъра - а там цареше небивала суматоха, както можете да си представите - тълпата просто се отдръпна в две посоки и направи нещо като шпалир, за да може тя да мине. Беше просто някакъв спонтанен израз на искрена почит. Аз тогава все още не знаех коя е тя, разбрах минути по-късно, когато попитах един актьор, а поне 5 души започнаха да ми разказват, един през друг, за нея. И очите им искряха, искряха...
Тя е мъничка. - не знам дали сте забелязали колко е дребничка, всъщност. Но е сред най-големите, най-важни и най-чисти хора, които театърът има щастието да притежава. И е повече от прекрасна.

Тия награди бяха доста "мои", честно.

Писах

2009-03-21T23:38:00.007+02:00

Писах и трих. После пак писах. И пак трих. И сега пак пиша - вече с ясната идея, че всъщност няма да напиша нищо.
Щях да ви разказвам за "Набуко" и Петър Данаилов, но пък щях и неволно да ви оставя с грешни впечатления. Дали мога да обобщя, че просто се радвам на красивите и безкрайно талантливи хора, без оглед на "възраст, пол, занятие"?
Всъщност, писах, за да нарисувам маска. Трих, за да я махна.
...
9 години от "Набуко" в Стара Загора.
Помня и едно контролно по литература - забравила съм въпроса, но помня, че писах за тая опера, и то - със зелен химикал. Имах 5,50 (май пак заради пълен и кратък член - на Райкова й беше хоби да ме тормози по тоя въпрос).
4 години от едно дадено обещание.
2 сълзички в тъмното. Никой не видя, заклевам се. Нито тогава, нито сега.
И една болка, която приветствам и която е повече от полезна, докато не се наложи да я обяснявам.
...
И пак няма да ме разберете. Обвинявали са ме в много грехове - гордост, предразсъдъци, продължавайте си по Джейн Остин, все съм ги чувала - за много от нещата вероятно са прави и не съжалявам за това. Но, продължавайки стилистиката от снощи - там, където другите виждат драми, мъка, тегоби и мрачини, поводи за отчаяние и суицидни мисли, аз виждам своите 500 млн. звънчета, които ми се смеят от небето. И тук не правя уговорки за овце и рози, защото, оставяйки Розата "сама" на моята мъничка планета, бях нарисувала на овцата не само намордник, но и каишка, с която да го закопчея здраво. Така Розата е в безопасност, аз продължавам да търся онова, което накрая самО ще ме намери и се усмихвам на милионите звънчета, които никой никога не би могъл да ми отнеме.

Пф... просто исках да кажа, че Петър Данаилов бе прекрасен, а това стана ужасно лично, без да има каквото и да е общо с него. Ама така става, когато пиша и трия.

И отново за един малък принц

2009-03-20T21:10:00.003+02:00

През миналия сезон СКТ извадиха премиера, за която ми е тъжно да говоря и с която и те не се гордеят. С други думи, посегнаха леко неподготвени на "Малкият принц" и му поразказаха играта.
Но признавам, че и аз съм свръхкритична, когато става дума за това заглавие, защото в него има много повече истини от клишетата, обезценени от постоянното им развяване като прани гащи. Роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник... които обаче почти изобщо не са роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник. Тези дни мислих доста върху това - покрай серия от разговори с хора, повече или по-малко "вещи в занаята" - та ми се струва, че достигнах до една моя версия за нещата, която обаче ще трябва малко да почака.
Вероятно поради горните причини (плюс категоричната ми убеденост, че "Малкият принц" е философски текст и трябва да се пипа внимателно), бях доста скептична към спектакъла на ДКТ Пловдив, номиниран за ИКАР тази година.
Истината е, че свързвам пловдивчани с 3 спектакъла на трите полюса (не се смейте, три са, ПЪК - представяйте си емблемата на "Мерцедес" :)) - "Хамлет", в който се влюбих, "Юбю крал", който ме усъмни леко, но пък то и дадаизмът е (дори твърде) тиха вода; и "Желанието, наречено Фауст" - спектакъл, след който не знаех дали да се смея, дали да плача, или да избягам с писъци от залата. Много безумен беше, заклевам се - после фестивалните хора на "Пиеро" цъкаха като зле сверени часовници... дълго. Ама пък още го помня, факт. То за подобен спомен забрава наистина няма. :) :) :)
Оффф, това пак ще бъде дълго, та май ще се наложи да го съкратя - надрусаният бълхалив Лиско беше повече от прекрасен - толкова истинска (т.е. жива) кукла не бях виждала от бая време насам (с необходимото уточнение, че за каквото и да говоря оттук насетне, примерите неизменно изключват "Малки трагедии"), страшно очарователна, умилителна, прекрасна.
Румен Караманов потвърди новата поговорка - "От кал да е, Румен да е." (аааама него го помня още от "Юбю крал", та изненади нямаше). Сценографията беше простичка, но си свърши задачите, а ако тръгна да ви развивам концептуално идеите, ще съмне. Така че ще ги спестя - само ще отбележа, че "поуките" бяха изведени адекватно, чисто и сбито. И метафорите прозираха, така че розата не бе само роза, а опитомяването - не бе просто опитомяване. Безкрайно ми хареса разгърнатият финал, в който нищо не мина между другото, емоцията бе уловена до възможния предел.
Изобщо, беше разплакващ спектакъл, много искрен, пулсиращ от емоция и няма да скрия, че ако им дадат ИКАР-а, няма да съм разочарована.
Знаете ли... мисля си, че видяното тази вечер може да се обобщи само с едно изречение: "Ааа, можело значи!"

Чисто хипотетично

2009-03-18T22:55:00.004+02:00

Да речем, че чисто хипотетично, някъде съществува един актьор. Един много добър актьор. Така. Отново чисто хипотетично, той се случва да бъде и прекрасен режисьор с ясна мисъл и чудесни идеи. И, пак хипотетично, същият този актьор - по абсолютно непонятни причини (вероятно просто щото е читав) - се навива да дойде да прави спектакъл в България (да речем).
Единственото, което очаква, е от българска страна да му предложат конкретни дати и да уточнят условията - фаза, която, както сами можете да се досетите, следва да дойде после първоначалния (хипотетичен) хвърковат ентусиазъм. Минават месеци. Чисто хипотетично започвам да си мисля, че става дума за известно количество прах в очите на хипотетично съществуващите хора, които абсолютно хипотетично залагат на случването на подобен спектакъл.
Разбира се, не е проблем, че техните очаквания биха били излъгани - и без това у нас за това хипотетично събитие подозира едва един хипотетичен човечец, който е съвсем без значение за конкретната (макар и хипотетична) случка. Мда... но когато освен този човечец, бива смотан и онзи хипотетичен актьор, за когото стана дума по-горе, е някак неприятно.
Не за пръв път подобни уговорки остават чисто хипотетични и като спомен за съответния проект се задоволяваме само с демонстрираните (хипотетично) добри намерения. Днес обаче се опитвам да реша едно съвсем реално уравнение, включващо 15 актьора и един спектакъл и все не му намирам края. Нито пък логиката (освен спасителната дума за българското изкуство - "щат"). Докато ги има щатните места, ще има и подобни хипотетични ситуации.
Разбира се, разчитам, че става дума просто за известно забавяне на плановете, макар да останах с друго впечатление от краткия диалог с едно от хипотетичните лица, съвсем случайно забъркани в хипотетичната ситуация. На негово място, би ми било през... хипот...енузата за подобни ангажименти, ама на' - пука му. Дано не се окаже единственият.

Не ме разбирайте грешно - тази история за момента наистина е хипотетично случваща се - съвсем условно, тъй като има много фактори, които евентуално биха извинили неяснотите. Но ако отново прътът в колелата се окаже типичната "хубава, но българска работа", ще започна да се замислям сериозно. Засега приемам само, че става дума за редица събития, породили нуждата от отсрочка. И ми е малко тъпо, задето се наложи да напиша това "нещо", в което няма нито реални хора, нито реални институции - историята просто следва разказа за всички хубави неща, които са могли да се случат някога - чисто хипотетично.

Аз съм Моцарт.

2009-03-16T12:46:00.003+02:00

Това твърдение едва ли ви носи повече информация от "Аз съм чайка." (и едва ли ви звучи по-адекватно от него). Да бъдем честни - звучи като диагноза (или повод за такава).
Но да, аз наистина съм Моцарт. Утре пък - съвсем.
Стискайте палци изненадата да се получи така, както е замислена - защото е наистина чудесна и е за човек, който я заслужава.
Всъщност, вижте пак това изречение: "звучи като диагноза (или повод за такава)." Ако аз кажа, че съм Моцарт, това би било повод за диагноза. Ако го каже той, би било диагноза. Хронична, доживотна гениалност, обреченост. Ето защо заслужава да го зарадваме. Ще докладвам за ефекта, стига нещата да се случат според очакваното.

Впрочем, споменах ли, че "КуклАрт" излезе? То това стана още в края на януари, но сесията ме увлече и май пропуснах да се похваля. :) Цялото тичане на фестивала през септември си е заслужавало, Нещото звучи достатъчно адекватно на фона на останалите текстове в списанието. А това, поне за момента, е достатъчно.

А сега пак ще хвърча - тия дни отново нямам време да дишам. От Нова година насам съм стъпила едва 4-5 пъти в театър. Забележете, дори и на "Дон Кихот" не отидох, а това вече е събитие.

За какво мечтаят хората?

2009-03-06T21:20:00.004+02:00

Каква новина може да ги накара да настръхнат? Може би предстоящ концерт на Мадона или "Пейн"? Нова кола? Послушна, мила, нешвъклива ниска жена с плоска глава и липсващ преден зъб? Да имат много пари? Съседът им да се пукне от яд, завиждайки за благосъстоянието им?
Дали пък не мечтаят за нови светове, паралелни вселени, край на войните и глада? Или пък сънуват, че получават "Оскар"? Или че стават Мис Юндола или нещо от сорта?
Дали не си представят, че целуват Спайдърмен - нали се сещате, онази целувка, с главата надолу... Или че мъжът им е Брад Пит, а те самите приличат малко нещо на Анджелина Джоли (тъй де, или обратното)?

Аз пък си мечтая онова, което научих днес, да се окаже вярно и този спектакъл наистина да се осъществи. И тогава Кирякос ще има бутилка уиски от мен, а съседът - всички причини да се пукне от яд, но няма да го знае и, вместо това, ще се кефи звучно на мачовете от родното първенство, докато жена му - онази с плоската глава - отваря бутилка бира със зъби. Понякога на човек му трябва съвсем мъничко, за да бъде щастлив. Наистина.
А аз съвсем нямам мерак да ставам Мис Юндола.

... тогава, приятел, запали си цигара...

2009-03-04T14:26:00.003+02:00

... налей си едно питие...
Така продължава песента от долния пост. А аз не пуша. Но пък неохотно преотрих бирата през зимата - в името на светлите същества, на някои от които (хубаво де, множественото число ми е проблем тези дни) мога да се обадя в 3 през нощта и да кажа: "Имам проблем."
И да затворя. И дори само от това би ми олекнало. Зимният "Туборг" наистина не е лош - последван от тъмно "Столично" в "При Кмета", трагично запушен нос и небивал смях, последвал нелепи вицове. Някои от тях съвсем не бяха смешни, ама... като те унесе инерцията... Още се хиля за нормандския елен, който паднал от склона, след като видял Любо.
Всъщност, няма нищо за разказване - открихме Историческия музей (Бога ми, крааааайно време беше!), с татко седяхме току под зарята и цветята в небето разцъфваха, избухваха и угасваха над главата ми....
Видях много хора. Призраците са константа. Но моля... не ме разбирайте грешно. Те са там за хубаво.
Спукаха ми вената лошо, кулинарният разврат продължи дълго, посетих един строителен обект, за който тепърва много ще се говори и който не произведе нужното впечатление върху бедната ми, явно крайно невпечатлителна, психика.
И ме нападна кукер. Знам, не съм ги споменавала, но те са повече от свръхемоция за мен. Дълга история, но беше хубаво и имам мнооооого, много снимки от игрите. Знаех си, че трябва да остана у дома поне до 3ти март. После и аз подскачах от емоциите, които реших дори да не опитвам да разказвам - няма смисъл.
А сега е ред на театралните дни - ако не дадат ИКАРа на "История за чайка и банда котараци", ще се ядосам. Много. Миналата година наградите бяха като лична плесница - ей така, само за мене. "Никои"... Пффффффф! И хем знам, че ги дават на квотен принцип и СКТ нямат квота, хем се надявам, хем се ядосвам. Будала.

Споменах ли, че "The Angel's Game" излиза на 1 юни? А? А? Аааааа?

Когато нещата вървят наобратно...

2009-02-16T00:23:00.004+02:00

.. когато наистина чувстваш се зле... Сещате ли се - много адекватна песничка.
Но тъй като ще си говорим за неща, които вървят наобратно, да ви питам - може ли да ви е безобразно светло и хубаво, макар всичко да сочи, че следва да ви е съвсем "наобратно"?
Да, сесията продължава и да, изглежда все по-безкрайна. И да, писна ми да уча - и да, нямам време за куклен театър, щото много успешно и крайно мазохистично си ангажирах съботите и неделите. Ей така, колкото да съм сигурна, че нямам почивен ден.
Точно тая вечер си имам поводи да ми е криво, напоследък спя малко и, изобщо, не е сега моментът да светя като АЕЦ. Ама на'. Шебекът си е шебек.
Преди време писах, че пътечката е ясна и че ще си я павирам с търпение и вяра. Само дето, водена от сляпото убеждение, че пътят е само напред, не се бях обръщала назад и не знаех, че след (или, всъщност, редом с) мен вървят още хора. Които, представяте ли си, вярват. Вярват, бе.
Бележка - трябва да се оглеждам по-често. Сега отивам да се донасмея (ама че дума!), ако, междувременно, ченето ми не се откачи, разбира се.

Любовни песни

2009-02-11T02:36:00.008+02:00

А, не, не, няма да ви говоря за Свети Валентин. Не че нямам какво да ви кажа, ама и без това миналата година прекалих... пък знам ли, ако ме цапне словото, може и да пиша. Но по-скоро не. Нито имам желание, нито има смисъл - да си се обичат хората, като са решили - и дата да си определят дори. Не ме бъркат особено, само дето от розово и червено вече почва да ми се гади. Ще видим какви луди ще ме награбят към 14-ти, може и да драскам празнични безмислици тук.
Изгубих се много - сесията е дълга, изтощителна, нямам време да ида на опера, за театър да не говорим, нямам време да дишам (ама навикът е голяма работа!), нямам време и да мисля, което е единственият бонус от цялата история.
За филмчета обаче се намират по 2 часа вечер. И ми се иска да направя луда реклама на едно такова. Замислете се - колко филма съм споменавала тук? "A Good Woman", "Breakfast at Tiffany's","What Dreams May Come", "P.S. I Love You" и, много се надявам, "Nuovo Cinema "Paradiso" (ако не съм, да знаете, че е задължителен за гледане!).
Ето за този филм иде реч - "Любовни песни" се казва. Това е официалният трейлър, но, трябва да подчертая (ама много дебело!), че е доста сбъркан - липсва една важна "подробност", затова и ще ви светна с няколко думи защо, аджеба, трябва да го гледате. Става дума за трима млади хора, които живеят в Париж и намират начин да се обичат - тримата, да - с известни сътресения, залитания, чуденки и всички "екстри", които подобни объркани отношения предлагат. Един ден обаче някой от тримата си отива (в смисъл на "умира") и останалите трябва да се справят със загубата. Като казвам "останалите", нямам предвид само другите двама от тройката, а и всички около тях. Ииии... "Любовни песни" се занимава и със справянето с емоциите, които смъртта поражда у живите - там, всъщност, е акцентът. Как продължава животът, когато изгубиш някого; докъде стигат търсенията, странностите, кой може да ти поднесе най-неочакваната утеха и на кого можеш да кажеш: "Не искам да ме обичаш много - искам да ме обичаш дълго." Мда, това е финалната реплика във филма. Финалът просто ми изпълни душичката с радост и смисъл - какво се случва, когато намериш и трябва ли да търсиш, изобщо даваш ли си сметка дали и какво търсиш...На доста места разни хора казват, че приличал на "Мечтатели" на Бертолучи. Двата филма нямат нищо общо, като изключим факта, че а/става дума за нетрадиционни отношения и б/ като следствие от а/ - са провокативни. Е, и Луи Гарел, разбира се, но сериозно - не са дори и близки като сюжет, усещане и емоция.
Пропуснах ли нещо? О, ама разбира се - филмът е чудесен мюзикъл, който надминава "Мамма миа" в пъти, просто го отвява - при това, без да има каквито и да било претенции. Песните на Алекс Бопен са прекрасни, свалих си саундтрака и си припявам на някакъв много, много измислен френски. Пропуснах и Луи Гарел - съвсем умишлено. За него ще кажа само, че има егати-шармантната-френска-болнава-странна-неустоима-Монмартр-почти-мансардна-красота-която-на-екран-криви-душове-ама-честно. Толкоз.
Абе, филмът е бисер, психотест и тест за толерантност в едно. За мен е и шедьовър - има си и цветови отпечатък: убити тонове с цветен акцент почти във всеки кадър и... е ужасно неустоим. Странен и светъл, но ако не ви хареса, не винете мен. Както много правилно се казва в трейлъра - "Honore's films aren't just films you like - you develop little weird crushes on them." Иначе казано, или ще го бъде, или хич. :D :D :D
Но наистина чувствах нужда да го споделя, твърде разкошен е, за да не ви светна за съществуването му. В момента издирвам субтитри за още 2 филма на Кристоф Оноре - очакванията вече са огромни. :)
* Ох, много искам да ви дам линкове към любимите ми песни от филма... но ще ви разваля удоволствието от постепенното навлизане в атмосферата му, тъй че ще им се радвам сама. (...) Ако някой се сбърка да го гледа, моля после да сподели впечатления - интересно ми е.

Сори, Брулен

2009-01-18T00:12:00.003+02:00

По-рано ви казах, че трябва да видя премиерното заглавие на СКТ - "История за чайка и банда котараци". Признах и че изпитвам сериозни съмнения, защото режисурата е дело на Катя Петрова, която прави и "Ние, врабчетата" - един доста... скучноват спектакъл, който не бих гледала отново, дори и заради Драги ми господине.
Обаче чайката и котараците са прекрасни. Особено котараците. Всичките. Ама и чайката. И двете.
Истината е, че на тоя спектакъл не му личат "басамаците" (режисьорска му работа, какво да го правиш), от които е сглобен. Т.е. тъкмо напротив - епизодите са много ясно отделени чрез промените в декора и персонажите, които участват в тях, но шевовете в пачуърка не личат, защото енергията си върви съвсем гладко и (без)крайно чаровно.
За актьорския състав не смея много да говоря, защото всички са сладури, а и защото имам чувството, че съм станала неофициален PR на Румен Гаванозов. Досега съм го виждала забравящ, напомнящ, пътуващ, мечтател, скептик, метеоролог... със сигурност забравям нещо, но схванахте идеята. Вече го видях и като "мама" - отговорна, загрижена, обичаща "мама" на малко чайче. К'во като е котарак (да се подразбира и "мъжки")? Някой казал ли е, че котараците не могат да се грижат за малки чайчета с цялата непохватна, но и всеотдайна любов, която единствено те биха могли да изпитат?
Знаете ли... мисля си, че само някой, който не може да лети, би могъл да те научи да го правиш - важното е желанието му да го стори да надхвърля табуто и собствената му невъзможност. Мисълта ми върви тромаво, а действието в спектакъла хвърчи... Затова не ме слушайте мене - просто гледайте постановката. Гарантирам ви, че ще ви хареса. "Мамма!"
А музиката на Стоян Роянов Я-Я е потресаващо добра, възможно най-адекватната за подобен спектакъл. Сценографията заслужава нестихващи аплодисменти - много моя, признавам (ако и да предпочитам марионетки, хехе). В рамките на час на сцената се случиха изключително пълнокръвни образи - изградени по-солидно от тези, които много от драматичните артисти творят в "сериозните" театри. Финалът избухна като връх на енергията (и така трябва да бъде, писна ми от половинчати финали, където енергията пада, когато най не трябва), сюжетът е повече от увлекателен, а актьорите очевидно се забавляваха точно толкова, колкото и публиката (намигване към Мая Бежанска - "Чакай. Устройството е мексиканско." - после що съм обичала кукларите!).
Изобщо, "История за чайка и банда котараци" е едно от най-интересните неща, които съм виждала напоследък. Думата е тъкмо интересен. И пълноценен. И истински. И много последователен, дори привидно простичък. Абе, разкошен. Такова нещо май съм казвала само веднъж за постановка на СКТ досега, затова -доверете ми се. Аз вече съм запланувала различни вътрешни хора, които трябва да го видят и с които ще го гледам пак. Търсете си билети около десети ред, за да видите цялата картинка, без да развалите магията (при подобна сценография и кукли, това е много възможно да се случи).
Колкото до заглавието - да, цитат от текста е. Да, спектакълът е номиниран за ИКАР. Нещо обаче ми подсказва, че Нещото пак няма да се случи. Сори, Брулен. Другите номинирани са "Красавицата и Звяра" на ДКТ-Варна (свалям шапка за разкошната сценография на Мариета Голомехова, но, уви, вече видях моя вариант на тази история в спектакъла на ДКТ-Стара Загора, който, мисля, бе пропуснат някак случайно миналата година) и "Малкият принц" на ДКТ-Пловдив. Обичам пловдивчани - много ги обичам. Но съм обречена да не вярвам на нито един театър, засилил се да поставя точно това заглавие. Има още 3 месеца. Много ми се ще да бъркам.

Ай, ай, ай, с какво открих 2009-та

2009-01-15T09:56:00.004+02:00

Ужасно много обичам спектакли с (пред)история. Това е нещото, което често спасява нещо, което иначе не ми е харесало, но в случая не бе така. Дали ми е харесало, или и (пред)историята не можа да го спаси, ще разберете сами след малко.
Миналата година, точно по това време, един мъж ме спря на пл. "Славейков". Мен, разбира се, мама ме е учила, че с непознати не бива да говоря, ама тоя беше от познатите непознати, защото започна с паролата "Обичаш ли да ходиш на театър?". Обичам, казвам аз. Ами тогава, така и така, да те поканя на един спектакъл по Бегбеде... нататък историята я знаете, а това, разбира се, бе самият Зорбас Николаско.
Тогава не си взех билет, защото при комбинацията от "шизофренен" и "Бегбеде", веднага ми изплува образът на Сава, който обаче беше при брат си в Япония, та нямаше как да идем заедно. И сега, докато бях в Стара Загора, Миро ми пише, че е срещнал някакъв странен човек (и т.н.т. - виж историята по-горе) и си бил взел два билета за 14-ти. Чудесно, казвам аз, и без това му се каня отдавна.
Естествено, след този разговор, забравям напълно, докато Миро не ми напомня на 14-ти със среднощен sms. Пак по-добре така, отколкото да ми бе звъннал 5 минути преди началото с думите: "Къде си?"

Well... мястото е "Backstage" - един много приятен клуб, компанията е чудесна, а очакванията - нулеви. За безопасност на движението, един вид. Аз, по принцип, гледам с много добро око на спектаклите в алтернативни пространства, защото те обикновено се правят от алтернативни хора. Маги Митева, например, някога играеше "Туп-туп" и "1'67" в "Три уши". Разбира се, понякога различието е твърде самоцелно и резултатите - безсилие с претенции, но то това се случва и в големите театрални салони, в резултат от терзанията на някои от големите имена.
Та... за Заро. Той, предполагам, ще отрече (защото знам, че шета из нета) написаното непосредствено по-долу, но, неволно или не, подражава на Баташов в твърде голяма част от спектакъла. Като се почне от закачките с публиката (впрочем, съвет - обуздай си малко подставените лица, сам не разбираш колко ти пречат на моменти. Обери ги малко, сериозно!), излизането от роля, за да се скара за някой забравен мобилен телефон, изгонването на режисьора Камен Костов от клуба, мимиките и култовия разговор по телефона, когато трябваше да обяснява на една дама, че я обича, и в това време си чоплеше зъбите и се опитваше да си натика ръката до лакътя в гърлото (Баташов пък си лъскаше обувките), дори интонацията в началото (историята с кучетата) и историята на Баташов за ергенското парти. Дори и финалът с "Аз ви обичам. Обичайте се и вие." Едно към едно. Който е гледал двата спектакъла, ще знае за какво говоря, очевадно е.
Но пак - не се лъжете. Спектакълът е интересен, провокативен е, без да напуска границите на нормалното (които, признавам, при мен са малко по-широки); абе - спектакъл с история и спектакъл, който гради история, защото Заро не е от хората, които биха си оставили магарето в калта. Евалла му правя за което, впрочем.
Шизофренен е дума, която наистина описва доста добре "Екстази" - но е малко пресилена. Просто това е типът театър, който подхожда на място като "Backstage" и на актьор като Заро. Забавен, сериозен, леко циничен, екстравагантен и оп! - провокиращ. Провокира те да заемеш позиция, след като излезеш от клуба - това, аджеба, хареса ли ти, или не. Абе, съвсем като Бегбеде, който не ми е твърде любим, но когото заобичах още мъничко след снощи. Просто защото Заро явно си го обича и много държи да ни го покаже по начина, по който той го разбира. Което мен ме устройва идеално, защото, усетя ли любов към спектакъла по време на самото представление, великодушно прощавам разни дреболии.
Да, липсва му мъничко хореография в движенията (е, не, Заро, не казвай, че не може и пипкавостта да се изпипа - знаеш, че е възможно :)), на моменти енергията пада прекалено, но актьорът знае какво и защо прави. Надявам се. Щото ако не знае, то налучква доста добре. :)

Вярно, не съм завършила PR, но във ФЖМК придобих представа за това и онова и, трябва да ви кажа, че много уважавам Заро - той се занимава съвсем сам с изграждането на имиджа си и успява на 100% в това свое начинание. Почти всеки го е срещал или гледал и, респективно, има съответното мнение. Огромна част от мненията за него като човек, са негативни, но ми се ще да вярвам, че и това е част от играта. Важното е да няма безразлични. :) Колкото до егото - точно аз нямам право да го виня за каквото и да е, защото не страдам от излишна скромност. Само му се радвам, че вярва в себе си до самообожествяване. Че твори митология около спектакъла и че всеки път го играе "за последно". Сигурно се е заричал публично двайсетина пъти, но продължава да обикаля около Попа и "Славейков", разпитвайки: "Обичаш ли да ходиш на театър?"

На 28-ми ще се самопогребва (ох, не питайте, нали ви обясних за PR-a, който си прави съвсем професионално), вадейки "мръсна" премиера под нов псевдоним. Спектакълът се казва "Червена точка-18" и аз определено ще го гледам. Защото, някакси, вярвам, че ако има актьор, комуто да позволя да ми говори "мръсотии" от сцената (и да му дам шанс да ми хареса), това вероятно ще е Заро. Просто защото ама хич не му пука.

* Тук ще вмъкна един мъничък съвет... ама наистина мъничък. Убедена съм, че пак е част от пиар-стратегията, пък и не съм кой знае какъв фен на Камен Донев, но, Заро, ако четеш това - внимавай с гаврите от сцената. Човек има право на вкус, пък бил той и лош. ;) За фамозното наливане на водката мога само да те поздравя и да ти кажа "Наздраве!" И не, не отговаряй, не отговаряяяяяяй! :)

Да пием за...

2009-01-06T23:27:00.004+02:00

Ахаааааа! ИзненадАх ли ви, дето има една дума? Празниците тъкмо привършиха (ако сте успели да слаломирате успешно между Ивановците, разбира се), пък мен пак на пиене ме влече - че и вас подлъгвам... Но така е - когато човек има повод да пие, ще пие. Някои пият от радост, други - от мъка, трети, разбира се, от сутринта. Четвърти най-редовно пият по една студена вода, а за такива като мен пиенето за нещо си е по-скоро идея, отколкото реална практика. И добре, че е така, че иначе черният ми дроб щеше да скимти крайно нажалено.
Писах, че трябва да пием за константите - за всички неща, които очертават пътеката като малки и безкрайно важни камъчета, без които всичко би било просто една безтегловност без препинателни, пътни и прочее знаци. И ситуацията щеше да е, както пеят Smokie (няма как, почваме новата година с тях) - "how do you get there when there's nowhere to go". И когато те наскачат лудите или се озовеш седнал на поредния кръстопът, виждаш познатата пътека. И ти е ясно, че е тя. Тя и никоя друга, защото и ти си точно ти, а не някой друг.
Снощи гледах един филм - If Only - псевдопоучителен, леко наивен, но нелош, в крайна сметка. Та там имаше един лаф - повечето хора всъщност знаят какво искат. Може да не знаят как да го постигнат, но знаят какво наистина искат. Абсолютно.
Днес имах 2 интересни разговора. Непровокирани от мен, напълно независими един от друг, с относително непознати хора - получих признания, които не съм търсила и които наистина не очаквах. И мъглата пак се вдигна, за да видя, че пътеката винаги ще е там и винаги ще ме чака. Интересно е, че предният път, когато това се случи - и когато признанието бе толкова значимо, че, оглеждайки се стъписано, се запитах дали се случва на мен - бе ден преди 24 май - момент, в който аз изчезвам. Поне за малко.
Затова и днес се смях от сърце. Много. Беше светло - въпреки схванатото нервче и съвършено безумните задачи, мисълта за които ме съсипва. Всички те са някакви пресечки, в които трябва да се навра с надеждата да събера някое и друго диамантче или бонус-точки. Накрая обаче знам, че пак се връщам на главния път, който павирам сама за себе си. Бавно - може би по-бавно, отколкото бих желала - но методично и, ще ми се да вярвам, неотклонно.
Ето защо предлагам да пием за всички, които ме питат какво ще правя с толкова дипломи и какво ще е следващото. Всъщност, вие пийте за тях. Аз ще пия за това, че знам отговорите. И за това, че съм пич. И за това, че утре татко има рожден ден.

3, 2, 1...

2008-12-30T20:18:00.005+02:00

И като дойде краят на годината, че като се отпочнат едни драми, едни равносметки, едни обещания... Дето се вика - от догодина ставам нов човек. Ама тоя, новият, как пиеееее... :)
Схващате ми мисълта. Ненужна истерия. Но, добре... ако приемем, че стрелките на часовника почват да сочат към новото начало от полунощ на 31.12. нататък (все пак, спомнете си - Пепеляшка, ала-бала), може би е редно да драсна 2-3 реда и тук.

Познаваме се. Няма да са 2-3.

Тая година беше добра. Не се оплаквам. Показателна, ако не друго. Просто ми показа, че животът има и копче за Stand By, макар да няма такова за Replay. Първата половина от годината мина в опити да не мисля за дипломната си работа - беше ме страх дори да я започна, защото се съмнявах, че ще успея да я направя толкова съвършена, колкото ми се искаше да бъде и смятах, че ще разочаровам хората, които са ми гласували доверие. Т.е. изкарах 6 месеца на пълен стендбай, за да се стигне до момента, в който трябваше да я напиша за 6 денонощия - именно, за да не разочаровам съответните хора. Тя пък взе, че се случи точно така, както я исках. Странно? *чеше се умислено*
Тогава писах тук и за хазарта с доверието. Винаги ще бъде така. Чиста проба руска рулетка. Важното е, че когато трябваше да бъда пич в онези дни, бях. Бях много пич. И знам, че отново бих постъпила така - ама дума по дума - дори ако това би ми коствало дипломирането.

И сега съм дипломиран журналист. Хахаха.
Оттам насетне - култово лято с родителите ми (най-прекрасното лято от години насам. Пък нека после СФР - Сашо Френската Революция - да ми разправя, че съм била голяма да ходя на почивка с тях и прочее. НИКОГА няма да бъда достатъчно голяма в това отношение - аз съм си мъничка) - Слънчев бряг, Бургас, Елена, Трявна, Йовковци - хубаво се помотахме и си отпочинах така, че оттогава пак съм на стендбай. :)

"Панаирът на куклите" в края на септември беше събитие, което очаквах от 2 години и което, за мое облекчение, бе точно толкова качествено, колкото се надявах, че ще бъде. Та дори и повече. Да. Андрей Денников и театър "Образцов". 2 пъти за 2 вечери. Единия път го споделих с Мартина и Киро, с които тия 5-6 дни ме сближиха повече, отколкото всякакви други възможни емоции и преживявания биха могли да го сторят. Торбата със сол, един вид. Само дето нямаше торба. И нямаше сол. Но те са разкошни. 10-14 часа навън, поне 4-5 спектакъла на ден - истинска лудница. МОЯТА лудница.

И от края на септември - магистратурата и Бошев. Невероятен преподавател, не мога да не го спомена тук, при условие, че в момента се захласвам по дневниците на Дьолакроа и разбирам.

Всичко друго е на стендбай. Почивам си от себе си, вероятно. Много е уморително да се мотаеш около такова едно същество, разбирам се. И е напълно излишно да принуждавам въпросното Чудо да си дава някакви чутовни новогодишни обещания, които, така или иначе, няма да изпълни (практиката в това отношение е показателна и желязна, уви).

Само ще му пожелая да бъде същия пич и през 2009. И ще го накарам да ходи изправено (карайте му се, когато го видите да се прегърбва, благодаря!).
Шокоманиите ще ги боря през 2010.
О... и ще опитам пак да си повярвам, че мога да пиша. И ще поизтупам блога от инерцията.

А на всички вас, които по една или друга причина сте попаднали тук, ще ви пожелая здраве и мъдрост през 2009, за да можете да си подреждате правилно приоритетите. Пазете си нервите; пазете себе си. И, ще си позволя да взема назаем (от момиче, което намирам за (без)ценно) едно пожелание за новогодишната нощ (както и за всяка следваща) - внимавайте с концентратите, морските дарове и мацки/пичове от типа: "По-добре този, отколкото нищо!"...и бъдете по-малко жестоки с мацките/пичовете от типа:"По-добре нищо, отколкото този!"...

Театрално беззаглавие

2008-12-20T02:32:00.003+02:00

Беззаглавие... Това ще да е нещо толкова голо, колкото голи са беззащитните неща. Не знам защо го реших това - сигурно е заради "з"-тата.
Истината е, че ако се опитам да сложа някакво заглавие, то ще се окаже заигравка с идеите за начало и край, за ноември и възмъжаването на жените.
Нарочно не съм писала 20 дни. Чаках да мине днес. Да видя дали си е струвало. Дали аз съм тя и дали заглавието на блога няма да си отиде.

Няма.

Когато гледах за пръв път "В края на ноември", всичко изглеждаше простичко и почти аритметично ясно. Тогава го разбрах. Спектакълът ми бе ясен. Напълно. И ден по-късно станах на 20 години.

Днес, 3 години и 3 месеца по-късно, нямам рожден ден. Нещото си беше пак там, но далеч не бе аритметично простичко. Напротив дори - твърде много Бекет и Янсон само за аромат.

И 3 години мой личен опит, помъдряване и възмъжаване, отразени в един текст, който не съм писала аз, но който възприемам по начин, който 20-годишното ми Аз не би харесало.

2 неща обаче не са се променили. Не, те нямат общо със спектакъла - просто когато почнеш да си правиш подобни равносметки, установяваш не само променливите, но и константите. И те започват много да те радват. Защото гарантират, че след всичките промени, които си си наложил/които са ти били наложени, пак си оставаш ти. И ручейчето е точно ручейче, а не поточе, и киселите краставички ТРЯБВА да бъдат намерени, и леглото трябва да бъде на мястото си. Иначе се губиш, а люляците престават да бъдат вишни и единственото, за което си сигурен е, че кленовете са кленове.

Не съм пила. А трябва. Трябва да пия за константите, защото май те бележат истински важните неща и маркират пътеката пред мен, така че да съм сигурна, че посоката е вярна.

Това имаше твърде малко общо със спектакъла. Или поне така изглежда. Не мога да бъда по-конкретна - не защото не искам, а защото ще отидат литри виртуално мастило и накрая пак има опасност да не ме разберете правилно. Тъй че по-добре приемете, че не сте ме разбрали изобщо. И без това не е важно.

"Има неща, които е важно да се помнят", каза Старчето. Съгласна съм.
"В края на ноември" остава.

30 ноември

2008-11-30T21:16:00.002+02:00

Днес имам виртуален (и идеен) рожден ден.
Защото в края на ноември, както всички знаем...

Благодаря.