Дизайн на сценичното осветление

В рамките на Панаир на куклите бе представена и книгата на Славчо Маленов и Иван Иванов "Дизайн на сценичното осветление" - едно незаменимо помагало, обединяващо в себе си търсенията и знанията на двамата автори в областта. Казвам "незаменимо", макар че то е такова по подразбиране, защото за момента е единствено. Това от една страна е малко тъжно, тъй като досега сякаш ролята на сценичното осветление бе леко маргинализирана - "Я дай малко повече тук, пусни малко там, уууу, че красивичко стана" (това съм го чувала някога в една опера, няма да назовавам имена). А всъщност сценичното осветление може и трябва да бъде пълнокръвен партньор на актьорите на сцената, неизменна част от сценографията и да влиза в диалог с идеите на режисьора. Използвано правилно с и мисъл, може да рисува картини, да разказва истории, да подчертава емоции, вместо да бъде просто... красивичко.

Книгата има 5 части : сцени и сценични пространства, в която се прави исторически преглед на развитието на идеята за сценично пространство; светлина, оптика и възприятия; видове сценична техника; теория на сценичния светлинен дизайн (приложение, аспекти и др.) и сценични осветителни практики (с акценти върху различните сценични изкуства и светлинния дизайн в тях). Към книгата е приложен и речник на използваните термини на 5 (пет!) езика, който несъмнено е изключително полезен на всички, работещи в бранша.

Все още не съм дочела книгата, но впечатленията ми дотук са, че тя е едно четиво, което би било от полза на всеки, който се занимава с театър на практическо или теоретично ниво, защото обединява дългогодишен опит с богата теоретична информация от разнообразни източници и синтезира резултатите от търсенията в една област, която е колкото пренебрегвана, толкова и основна за създаването и протичането на един успешен спектакъл.

Малки вълшебници

Вторият ден на фестивала Панаир на куклите започна със спектакъла на ДКТ-Варна "Малки вълшебници". Признавам си честно, първото ми впечатление от него бе леко негативно, може би защото нарочната инфантилност в кукления театър винаги ме е дразнила. Не я смятам за нужна, не я мисля за полезна и вярвам, че именно тя е една от причините кукленото изкуство да бъде така изтикано в периферията на останалите си братя и сестри.

В този ред на мисли, в инфантилизирането на възрастни виждам нещо леко нездраво и затова и с началото на "Малки вълшебници" не се спогодихме твърде добре. Не, че бяха превърнати в деца, просто клиширано и насилствено лигаво поведение от сцената рядко стои добре - и този случай не е изключение. В допълнение и измисленият език, на който говореха героите - нещо като gibberish, нещо като плоча на бързи обороти - уморява много слуха.

За щастие обаче това бе само първото ми впечатление от спектакъла, който нататък се разгръща по приятен и забавен начин и оставя усещането за лекота, каквато - вярвам - трябва да съпътства спектаклите за деца, без да ограбва от смисъла им.

С развитието на спектакъла и дразнещите детайли от по-рано намериха своето обяснение (макар все още да мисля, че бяха излишно преекспонирани): контрастът между шарените герои, тип захарен памук, които бърборят ли, бърборят на своя забързан език, и сивкавият човечец, който иска само тишината и спокойствието на собствения си дом (абе, да бъде оставен намира - отлично го разбирам!), бе силен и ясно заявен. Промяната му също се случи сравнително постепенно - отнемайки и добавяйки от и към образа - без насилие, почти неусетно. А малките вълшебници, които предизвикаха тази трансформация, бяха истински чаровници и спечелиха децата от публиката (които пък пощуряха от магическите трикове, които не бяха чак такава загадка, но работеха безотказно). То това е и най-сигурният лакмус - реакцията на децата. Те се радваха и съпреживяваха случващото се, бяха погълнати от историята и искрено се вълнуваха от нея - дори и само това може да се приеме като достатъчно добър атестат за достойнствата на спектакъла (този и по принцип).

Аз напоследък съм го ударила на разни философски размисли и се зачудих дали сивото е непременно лошо и дали пъстрата алтернатива е по подразбиране добра - съответно дали промяната у главния герой бе задължителна и за добро, но пък в кукления театър за деца половинчатостта не се препоръчва, така е. Нюансите често отсъстват, за да дадат път на поуката от историята - пък и на философските размисли ще им дойде времето, ей ме на' мене.

Няколкото финала на спектакъла за мен бяха откровено излишни и не му носят никакви допълнителни позитиви - дори напротив, защото поразводняват края. Има един прекрасно намерен freeze, след който един простичък блекаут би свършил чудесна работа за напълно адекватен и достатъчен финал. И не мисля, че нещата опират само до личен вкус - ако паднат 2-3-4 минути от финала, спектакълът само би спечелил от гледна точка на стегнатост и изчистеност на историята. 

Химиците на кукления театър

      Радвам се, че забавих малко писането на този текст, защото така имах възможност да понатрупам впечатления от цялостната селекция на Панаира на куклите. Силна е, много е силна, но хайлайтът към момента за мен е спектакълът "Катастрофа" на Agrupación Señor Serrano от Испания, с който момчетата ми махнаха главата от кеф още в първата вечер на фестивала.

      Препратката към Ханда Готе бе моментална, още с влизането в залата - 3 маси, покрити с разнообразни дреболии, джинджифлюшки, огромни маски и много, много, МНОГО желирани мечета. И една камера, която предаваше случващото се в реално време към голям екран, с което зрителите бяха превръщани във воайори, нахлуващи в малкия свят на героите от желатин. Мъничките борчета, къщичките, "построени" в миниатюрен мечи мащаб, се превръщаха в истинска гора, в истинско село, в цивилизация, която страдаше току пред очите ни, а драмата на желираните мечета заплашваше да ни погълне от екрана.

      Странно е как мащабът променя възприятията - но камерата, която предава събитията в реално време, далеч не е единственият "трик", който испанците използват. И тук отварям една голяма и тромава скоба, защото триковете им не бяха самоцелни и е много важно това да се подчертае много, ама много дебело. Спектакълът имаше ясна идея, вървеше много стегнато по нея и търсенето на изразни средства бе изцяло в нейна услуга.

      А въпросните изразни средства идваха от химията и физиката, за да предизвикат катаклизми в мечия свят и несъмнен ефект "уау" у публиката, пред която се случваха експлозии, земетресения, наводнения, изригвания на вулкани, повсеместно затопляне и прочее, и прочее катастрофи. Много изстрадаха горките мечета - много, и все зрелищно. 

      Спектакълът на Agrupación Señor Serrano е истински многопластова творба - отдавна не ми се беше случвало да попадна на такъв. От една страна, имаме мечата цивилизация с мъничките очарователни детайли в нея; от друга - случващото се между героите с маските, от трета - отношенията между самите актьори на сцената, невербалната комуникация между тях. И всичко това, обединено от избраните изразни средства - от живото предаване, от музиката, от магическите трикове с камерата, която успя да ни върне и в миналото, когато всичко е било детска игра и когато да взривиш нещо на покрива е било нормална и неизменна част от заниманията с комплекта "Млад химик".

      Без съмнение основната тема на спектакъла е доста експлоатирана покрай идеите на т.нар. sustainable development. Еко-театърът набира скорост в редица държави, поставяйки на дневен ред новите проблеми в обществото, влиянието на човешката дейност върху природата и последиците от действията му за нея. И да, идеята за града на консуматорите, построен от лъскави опаковки, може да беше малко чийзи и доста първосигнална, но дори и тя говореше на публиката и стоеше адекватно в общия контекст на спектакъла.

      После чух известно цъкане с език от някои зрители и си мислех, че спектакълът на Agrupación Señor Serrano е нещо като "Новите дрехи на краля", но в обратен смисъл. Обикновено сме свикнали да казваме, че никой не смее да заяви, че кралят е гол. В случая обаче кралят е облечен в чудесни и съвременни дрехи, дело на талантливи дизайнери. Въпросът е, че тази мода все още не е стигнала до България и за мнозина сякаш остава неразбрана, а в нея няма нищо лошо - дори напротив, защото тя е двигателят, който движи театралната кола напред в момента. Да, нарушава рамката на традиционния театър и да, използва нестандартни изразни средства, и да - спектакълът оставя усещането за пост-пънк, което не се случва често у нас (не и с подобна солидна и добре разказана идея като "гръб" (щото, да си го кажем направо, самоцелните неща много ме дразнят), но това е неизменна част от търсенето на нови изразни средства, от новата драматургия, от новия начин на работа в театъра изобщо. И Agrupación Señor Serrano са напипали една много плътна и жива линия в това отношение, която - по всичко личи - изследват от разнообразни гледни точки и която надстрояват с талант, желание и много мисъл.  

Жабокът принц

      Радвам се, че Жабокът принц на Столичен куклен театър е намерил място в селекцията за фестивала тази година. Все още не бях успяла да го гледам и това бе идеална възможност да поправя пропуска си. Уви, залата бе празна (имаше зрители само на първите 4 реда, назад бяхме седнали едва 4-5 души, гости на фестивала), но го отдавам на факта, че спектакълът е репертоарен за СКТ

      Той, за разлика от Н2О, е здраво стъпил в куклено-театралната традиция и това не е непременно лошо. Историята е разказана под формата на комична опера с образи-клишета. В този смисъл, режисьорът Тодор Вълов е постигнал целта си. Струва ми се обаче, че мярата тук-там е избягала и на моменти героите са прекалено и ненужно инфантилни (и така и не разбрахме какво промени мнението на принцесата, в крайна сметка. "Пуф, готово" често работи, но винаги съм мислила, че е добре да се избягва, когато е възможно). Свежите моменти - като купидончето-режисьор - балансират впечатлението, но си мисля, че спектакълът можеше да бъде и една идея по-кратък.

      И един последен коментар, понеже леко побеснявам - когато ви помолят учтиво да изключите мобилните си телефони, ами... изключете ги! Вчера в зала, в която я имаше 25-30 души, половината от които - деца на по 4-5 години, за 50 минути спектакъл звъннаха 2 телефона. След предупреждението устройствата да бъдат изключени. Не мога да не се сетя за покойния Андрей Баташов с неговото култово "Казаха ли да изключите дебилните си телефони". Наистина е изключително дразнещо - почти колкото явната липса на култура у някои зрители.

Концерт за вода и трима германци

      Когато видях в програмата, че спектакълът Н2О на театър HELIOS (Германия) е за деца над 2 години, а после видях и основната част от публиката в театър София (все около долната възрастова граница), си мислех, че дребосъците няма да издържат обявените като продължителност на шоуто 40 минути и ще им доскучее. Нищо подобно.

Момчетата от HELIOS работят почти изцяло с материала - в случая: вода - и изследват неговите възможности. Да си призная честно, тази изходна позиция малко ми липсва в българските спектакли, които гледам, където все още историята е водеща и се наблюдава някакъв страх от отказване от наратива.

      И това ще стане, де. Думата ми е за спектакъла на германците, който предложи различен поглед върху нещо толкова познато, каквото е водата, превръщайки я в музикален инструмент, а себе си - в оркестър, който изпълнява един много, много мокър, забавен и образователен концерт. Съвсем не се шегувам, не мислете, че ви редя тука някакви метафори - в Н2О са изследвани "музикалните" свойства на водата и са използвани, за да се създаде мелодия, която си има вътрешна динамика и която разказва на децата история по начина, по който само музикалните произведения могат.

      Но водата рисува и картини, както видяхме в немския спектакъл. И допълва перфектно търсенията на екипа в изразните средства на кукления театър - театърът на сенките се разиграва върху пране, а в абстрактните картини от вода има и капка магия, допълнена от звуковата среда.

      Вероятно може да се каже, че Н2О е и (в някаква степен) образователен, защото запознава децата с всички агрегатни състояния на водата, но го прави по изключително лек начин, който не дотяга и не им размахва пръст от сцената, в случай, че не обичат да се къпят, или предпочитат Кока-Кола. Напротив, просто им показва не само каква може да бъде водата (тъкмо мислех, че ми липсва малко лед, и извадиха от една кофа ееееей такава буца от него!), но и какво може да прави тя - един съвсем простичък материал, който използваме ежедневно, но който - както изглежда от спектакъла на HELIOS - познаваме твърде слабо.

      В известен смисъл на H2O му липсва точка, защото представлението свършва някак... никак, насред нищото, но то чисто драматургично му липсват и останалите основни елементи, та това не ме изненада особено. Не ме разбирайте грешно, не отчитам това като дефект, а като... особеност на начина на разказване - разчитам, че с времето ще виждаме все повече подобни спектакли и у нас: такива, които използват като изходна точка възможностите на даден материал, а не поредната драматизация на популярна приказка (в които няма нищо лошо, но пък и разнообразието не е мръсна дума). И само си помислете - в продължение на 40 минути да ангажираш вниманието на деца, които еееедва са навършили 2 години, при това без да им разказваш история (в смисъла на традиционния наратив)... колко готин трябва да е бил този спектакъл? Много, честна мускетарска!

      Естествено, аз си имам лек страх, когато видя вода в такава близост до работещи прожектори, та погледнах неколкократно дали все пак актьорите са с гумени ботуши и някак до края на спектакъла очаквах и принудителни екзотични танци като част от представлението, но това съм си аз (пък и един колега в академията има' доста лош опит със същото). И се надявам недоразумението от вчера, когато децата бяха настанени в залата, а се оказа, че спектакълът всъщност започва от фоайето, да бъде отстранено за представлението днес. Въпреки него обаче, момчетата от HELIOS започнаха фестивала абсолютно ударно и вдигнаха летвата с един простичък, но различен и истински интересен спектакъл, който илюстрира някои от водещите тенденции в съвременния куклен театър в Западна Европа.

И отново фестивал, и отново кукли

...и отново аз.

Радвам се, че пак имам повод да пиша редовно - радвам се и че поводът е тъкмо такъв. Днес в София се открива осмият Панаир на куклите, международен фестивал за уличен и куклен театър. С други думи, най-моето време, когато закусвам по обед, вечерям след последния текст, завършен в 4 сутринта и трите часа сън в денонощие не ме впечатляват изобщо. Ама хич.

Тук ще ви разказвам за спектаклите, които съм видяла (а аз планирам да видя почти всички - така като гледам програмата, ще пропусна вероятно 3) и на ваше място бих наминавала редовно тези дни - предстоят да се случат доста неща.

Гостите на фестивала тази година са от България, Германия, Испания, Франция, Италия, Чехия, Полша, Словакия, Словения и Гърция. Впечатляващо, а? А някои от тях са представени и от повече от една трупи. Спектаклите обхващат всички възрасти (сериозно, включена е и "Бебешка пиеса" на СКТ, която е за най-, ама най-малките зрители), немалка част от програмата ще се състои на открито (молим се времето да се държи прилично, или поне... да се държи!) и - преглеждайки програмата - мога да ви уверя, че в нея наистина има по нещо за всеки вкус.

В рамките на съпътстващата програма е предвиден уъркшоп за изработка на кукли, образци на чешката сценография (за деца от 6 до 12 години) с чешки лектори, уъркшопи, провеждани от участниците във фестивала - техники на уличното представление и въображението при импровизациите.

На 17.09 във фоайето на Столичен куклен театър от 18 часа ще се състои представянето на книгата Дизайн на сценичното осветление на Славчо Маленов и Иван Иванов, а на 19.09. в СГХГ от 18:30 ще бъде откриването на изложбата Традиция и настояще на чешката театрална кукла (препоръчвам горещо да я посетите, чехите неслучайно са смятани за най-големите майстори в областта, а Прага - за люлката на кукленото изкуство. Разбира се, тук трябва да изпадна в уточнения и обяснения, за което сега нямам време, тъй като след малко ще бягам, за да гледам "Жабокът принц" на СКТ, но приемете на доверие, че изложбата ще бъде интересна и си заслужава да се види).

Та така. Аз си влизам във фестивалния ритъм (т.е. ще обядвам кроасан и ще нося половината покъщнина в дънковата си торба, а от задния джоб на дънките ми дори и в момента небрежно стърчи брошурата с програмата), а вие заповядайте на спектаклите от осмия фестивал Панаир на куклите. Ето и линк към програмата на събитието

Минало настояще

...променливо.

По-скоро променено.

Е те' такова време нЕма. Или?

 

През тия амнайсет години, откакто поддържам блога си (през част от които го бях оставила на самотек, ама той пък взе, че не се отдалечи прекалено, макар и щастливо (примерно) пуснат на воля), съм ви разказала ужасно много истории. Чак ми настръхва козината... ми настръхва, както казваше Баташов, като си помисля колко лични неща са намерили място тук. Страх да те... т.е. да ме хване. Ако някой разполага с адекватен шифър за написаното на тия страници... мне, не ми се мисли. :)

Не съм ви разказвала обаче за децата, с които израснахме заедно (макар да съм споменавала Петя не веднъж и два пъти). Нали се сещате, в този период сте някак... обединени по възрастов и географски признак. Събирате се да си играете по съседски и защото сте на приблизително еднаква възраст - поне така се случваха нещата в онова мое мъничко минало незабравено време, в което имах шанса да раста.

После вече се разпределяте в своеобразни клубове по интереси - някои бързат да порЕснат, други: съвсем не. Появяват се и други приятели, разни спомени избледняват, намесват се приоритети, интереси, а времето от юни до септември изглежда все по-кратко. И някак има и какво друго да се прави, освен да слезеш пред блока.

Обаче. Понякога нещата се променят. Качествено. Без всъщност да са се променили.

Преди време писах едно мнение във форума на СУ и Ангел ме обвини в... ох, не помня вече в какво, но имаше общо с изблици на носталгия. Може и да беше прав там-и-тогава, макар да продължавам да мисля, че не е бил. Факт е, че за няколко години с част от тези деца (Боже, деца!) пътищата ни се бяха разминали, но от 4-5 години се пресякоха отново толкова категорично, че чак ми е трудно да го повярвам. И вече се виждаме не обединени от възрастов и/или географски признак, не заради общи спомени, макар понякога да се отплесваме и в такива, не по стечение на обстоятелствата, а защото се избираме. И се търсим. И намираме начин да сме си приоритет и да присъстваме в животите си, без значение колко на майната си ни е пратил географският компонент.

Няма да ви разказвам подробно за всяка една от тях. Не защото не заслужават, а защото не ги познавате и едва ли ще ви бъде интересно. Но не бих ходила на мъжки стриптийз (кхъм... да се чете като повтарящо се действие) с други. Не съм се и смяла буквално до сълзи с други. Не мисля, че бих плакала от радост на нечия друга сватба (Пепс, няма да видиш това, но ти и без това знаеш, че ужасно, ужасно, ужасно много те обичам ♥). Рядко съм хуквала импулсивно към гарата да посрещам някого просто ей така, щото знам, че се прибира. И когато не успях да я дочакам, та чак ми стана гузно, задето си тръгвам, се оказа, че друга от нас е отишла - също импулсивно - и я е посрещнала с колата. Отново просто ей така.

Обаждам се на една от тях с идея да излезем. Ама буквално след 10 минути. Тя готви. Не ми казва: "Само да направя супата", а "Само да изключа котлона". Тя е абсолютен пич. Затова я посрещаме и на гарата. И защото я обичаме. :) Ама това е следствие от горното.

И се гордея с всяка една от тях. Знаете, че не говоря празни приказки, но се гордея дяволски много с онова, което се случи с онези деца. Защото станаха човеци. И страшни пичове, честно (знам, че се повтарям).

Днес си говорихме, че са превърнали двора, в който се събирахме някога, в паркинг. Някога ми беше тягостно, когато минавах оттам, защото мислех, че онова, което сме споделяли с тях, е останало там, на онзи... паркинг. Сега си давам сметка, че...хм... то винаги си е било тук и като че ли сега ми е много по-ценно и по-...осъзнато. И като такова - по-истинско. Давам си сметка и че те са единствените хора освен майка ми, пред които успях да вербализирам страховете, които откровено ме тормозят напоследък, а те ми дадоха да разбера, че слушат активно. Че чуват.

И с тях нито за миг не се чувствам като в епизод от "Сексът и градът". Най-малкото, пием фрапета и Маргарити, а за мъже си говорим по-скоро по необходимост, без непременно да са ни приоритет. Ний тъй правим.