Home is anywhere you are

Напоследък съм станала по-лаконична. Не съм вярвала, че и това ще се случи - иди, че разбери.

Концертът на Smokie мина и провидението отново бе на моя страна. Не знам как точно се случва тая работа, ама и трите пъти, когато съм пътувала за техен концерт, все са ми се случвали разни приключения. През 2009 в Румъния ни затрупа сняг, ама такъв сняг, че бяха затворили пътя Русе-Бяла току пред нас, за да го чистят, а само из Букурещ до автогарата се влачихме буквално 2 часа, като накрая пристигнахме с 4-часово закъснение (като пътят дотам принципно е 6 часа). Тогава Богдан се оказа нашият ангел-хранител - разказвала съм. През 2011 отново в Румъния пък майка ми падна под влак (добре, че беше спрял) - вероятно и това съм го разправяла. Ако не съм, да си кажа - само майка ми е способна на подобно нещо. ♥

Сега в Брно пък имах разни проблеми с настаняването, та се наложи експресно да си сменям хотела, но нещата отново се наредиха по най-добрия начин и си намерих чудесно хотелче току пред самата зала, която - откровено казано - се намираше на Брно у царевичака.

Не знам как става тоя номер, но когато иде реч за Smokie, нещата се подреждат по някак магически начин. Не се и опитвам да разбера как и защо, просто заявявам фактите. А те са следните - момчетата се раздадоха на макс, макар че - както се оказа - дори не са имали време за саундчек. Публиката - и тя. Аз двойно повече. Не, честно, такава емоция не ме беше тресла от години: истинска, жива, неподправена, като мен самата за около 3 часа миналия понеделник. От една страна, тази емоция ми липсва много и си го осъзнавам. От друга - добре е да се случва рядко, за да продължа да си давам сметка колко е специална. Не ме разбирайте грешно - слушам ужасно много музика. Наистина много. Обожавам много групи и певци, но Smokie са единствените, които могат да ми донесат подобна свръхемоция и да накарат душата ми да танцува и да грее. Не ми пука каква музика слушате - просто се надявам и вие да си имате по един такъв изпълнител: дава нещо, което надхвърля многократно музикалните качества на песните им. Топлина, уют, усещането за дом и за завръщане. Защото благодарение на Smokie нося дома си навсякъде, където отида - а това за мен означава повече, отколкото някога бих могла да изразя с думи тук или където и да е.  

Back to normal

Знаете ли кое е нормално за мен? Концерт на Smokie и зимна олимпиада. Това е нормално. Второто почва след 2 дни и, Бога ми, е едно от най-чаканите от мен събития за последните 4 години. Първото е след 12 дни в Брно и просто... нямам търпение да си видя любимите момчета - да се превърна обратно в какавида, да се затворя в себе си с музиката им и да светя от радост поне няколко часа, а после да не мога да заспя от вълнение и - още по-после - да се усмихвам насън (казвали са ми го, мда). :)

Някога дори и само тия две неща биха били достатъчна safety net, така че да не ми дреме от и за нищо и да си бъда съвсем, напълно, абсолютно, безвъпросно дзен. Явно обаче с времето емоционалният багаж става прекалено тежък за подобна мрежа и тя не е в състояние да го издържи безпроблемно. Още повече, че вече го няма и осигурителното въже от началото на 20-те ни години, което казва "Какво пък толкова?"

 

И въпреки това хората продължават да скачат; и въпреки това продължава да е вълнуващо, ако и на моменти да е по-скоро страшничко. Адреналинът е голяма работа. Адреналинът с генерично наименование whatif. А ако извадиш наистина голям късмет, от другата страна някой ще те хване - и няма да имаш нужда от мрежи. 

И само някой да е казал...

...че съдбата не съществува! Айде, да не е баш "съдба", ама нещо надчовешко, което просто си умира да се гаври с нас. То това му е и най-сериозното доказателство, че съществува: като ти шибне един и знаеш, че няма как да е случайност. А то седи отстрани и можеш да се закълнеш, че го чуваш как ти се хили.