WishOfShould'veCould'ves

Тоя лаф го чух в "Pushing Daisies" - ужасно готин, слънчев и нереално, ненормално сладък сериал, който е шантав, колкото си ще. По някое време писва, защото е доста еднообразен, наистина, но първият сезон се гледа на един дъх. Препоръчвам го, да знаете. И се подгответе, че колкото и да е готин, по някое време (вероятно) ще ви втръсне, но това не го прави по-малко очарователен. То е все едно... абе, да преядеш с шоколад.

Тааааа... идеята за "уишъвшудъвкудъвс" е много яка, защото събира в една (много странна и още по-странно изглеждаща, написана на кирилица) дума всичко онова, което сме искали да ни се случи някога, което чувстваме, че е трябвало да ни се случи и което знаем, че би могло да ни се случи (пак в миналото).

Утре блогът ми има тематичен, идеен и прочее рожден ден (happy birthday to me!) и по тоя повод взех едно важно решение - т.е. постепенно узрях за него, щото това не е нещо, което се случва overnight - да оставя в миналото всички свои "уишъвшудъвкудъвс" с все носталгията по тях, защото очевидно така е трябвало да стане. И не, не стигам до този извод, защото гроздето е кисело, а защото - ей, Богу! - всичко, което (не) се е случило по определен начин в миналото, е отворило други врати пред мен и ми е дало нови възможности. Вярно, че аз съм от циклещия тип (понякога), но е крайно време да се науча да гледам по-скоро напред във всяко едно отношение - а не избирателно, както досега.

И, да - получавам ред сигнали от Кораба-майка, че моментът за това е настъпил и че процесът може да протече с много по-малко сътресения, отколкото ако го бях стартирала насилствено преди време.

Краят на ноември наистина е много специално време за мен. Не съм го избирала, то така се случи ("то така си беше", нали знаете). Само че си мисля, че ако бях дърво (пък аз съм си такова - при това, не само по име), в края на ноември щеше да се образува поредният пръстен на растежа в дънера ми (знам, че става постепенно, но ми схванахте идеята). Не в края на септември, както би трябвало да е "по автор".

А днес се навърши 1 година от смъртта на Андрей Баташов и, пак днес, на опашката в "Била", се припознах за миг в Ники Бошев. Това е (почти) без връзка с горното. И все пак - днес ми попадна нещо доста хитроумно, но и малко... профанизирано, де да знам. Докато го четях, първото, което ми мина през ума ми бе как ли би реагирал той, ако го бе прочел, понеже е свързано с неговата area of expertise. Което е съвсем, съвсем логично, защото и сто живота да имам, пак бих се сещала да него всеки път, когато застана пред някоя картина.

"Оттогава не е минал и ден, без да си помисля за вас двамата с надеждата, че сте щастливи.

Още няколко реда и ще сгънеш това писмо, ще го пъхнеш мълчаливо в джоба на сакото си, сетне ще скръстиш ръце зад гърба си и ще се усмихнеш като мен сега, когато ти пиша тези последни думи. И аз също се усмихвам, Джонатан - никога не съм преставал да се усмихвам.

Бъдете щастливи, вие двамата!

Приятелят ти Питър"

Честит ми рожден ден.

Машина на времето

То това всъщност не би трябвало да има заглавие, щото просто наминавам да ме видите, че мърдам, дишам и - в общи линии - съм окей. А е "Машина на времето", защото първо, разни признания ме хванаха леко неподготвена, та за амнайсти път се зачудих за нещата от живота такива, каквито са, каквито някога сме искали да бъдат и бихме ли се прее*али генерално, ако се бяха случили (още отдавна) по начина, по който сме искали да станат някога. Първата ми мисъл беше, че принципно съвсем изобщо не е честно, а втората - че героинята на Сандра Бълок в "Докато ти спеше" бе много права: "Слава Богу, баща ми беше прав. Живот невинаги се случва по начина, по който си го планирал".

После сънувах някакви извънредно шантави неща, разни closures по различни теми, които бяха много приятно разнообразие от кошмарите. Сега, разбира се, не казвам, че животът е прекрасен, перфектен, безпроблемен и бездраматичен, но е хубаво, когато нещата поне в някои коловози не са генерално дерайлирали. И вървят по разписание. Приблизително, де.

И си бях у дома - щях да ходя да гледам "Коледна песен" в Кукления театър, щото а/ спектаклите им за възрастни най-редовно ми махат главата от кеф, б/ Георги Спасов е в главната роля (май...), в/ Валентин Владимиров е режисьор на спектакъла, а като си спомня колко напоително и от сърце плаках на "Храбрия оловен войник"... Е, тоя човек хич не играе честно!

Ама не отидох, макар да имах перфектната възможност - Дикенс ("Коледна песен", мамка му!) и Валентин Владимиров представляват една комбинация, която психиката ми в момента не би могла да понесе и си го знам. Което е комплимент за режисьора, защото нямам съмнение, че спектакълът е прекрасен. И нямам съмнение, че се е справил отлично, което обаче ми беше достатъчен аргумент да го пропусна и да нямам съмнение, че е за добро и че в противен случай ще се събирам на част впоследствие. То наистина... и инстинктът ми за самосъхранение да сработи веднъж.

Видях Митьо. Ей, как му се зарадвах! Всъщност, предвид факта, че ти, еМ, си ми сигурно последният останал читател, правилната формулировка по-скоро трябва да е "ей, как ТИ се зарадвах"!

Нямаше билети за "Тоска", което е странно и кофти, щото съставът за вторник ми беше интересен и доволно любопитен. Ама нищо, след Нова година. Ще видим.

Излъгано камилче

Ходихме на "Вечерен акт", а аз изневерих на традицията, като този път освен с кавалер, отидох на спектакъла и с очаквания. Така де, любим режисьор, любим актьор и нелоши отзиви отвсякъде.

Е, не ми хареса. Чехов явно не може да бъде смешен и всичко останало, е насилие над текста и зрителите. Много викане от сцената - ама много, и пресилено; отделни забавни моменти, някои от които - взети назаем от други спектакли (пак на Съни, да не кажете, че го обвинявам в нещо) и цялостно впечатление за един амортизиран спектакъл, на каквито съм се нагледала в последните години (част от любимите ми заглавия паднаха в тая клопка, дори). Вероятно когато е бил нов, е бил много различен, но - признавам без бой - ми беше скучно. Много. Актьорите бяха добри, обаче като цяло представлението просто не се случи. И толкова. После - без да казвам мнението си, за да не влияя - подпитах кавалера си какво мисли за видяното. Е, момчето го болеше главата още като отивахме към театъра, но след спектакъла, главоболието му наистина се усили. И как няма, с всичкото това викане. Призна си, че не му е харесало много, като се опитваше да бъде умерен в думите си.

На мен пък не ми хареса изобщо - този режисьор и част от актьорите в спектакъла са ме разглезили дотолкова, че смятам подобен резултат за неуспех. Не бях гледала постановка на Съни, която да е откровено скучна и ми се струва, че само в това не бяха го обвинявали досега. Обаче "Вечерен акт"... така де, май и аз се опитвам да бъда умерена в това, което пиша, затова ще спра дотук. Просто очаквах много, много повече.

А че салонът бе полупразен... факт. Но за това вина нямат нито Съни, нито актьорите. Политиката на Театър 199 издиша много сериозно, но това си е за тях. Аз вече стъпвам там по веднъж на няколко месеца, а не по веднъж седмично (че и по-често), както преди - и виждам, че не съм единствена.

Хо-хо-хо... и бутилка сок

Това е цитат от "Малките плодчета" на СКТ. В предния пост си казах причините да се реша да го гледам, няма да ги повтарям. Blame it on Съни Сънински (а утре пък ще го гледам и на сцена заедно с Георги Спасов във "Вечерен акт").

Тоя човек го плюят много - да, вярно е, че прави комерсиални неща, ако под "комерсиални" се има предвид "гледаеми" и/или "харесвани". Стилът му е ефектен, бяга от псевдопоучителността и - о, ужас! - от псевдоинтелектуалността, която чат-пат ни размахва пръст от сцената. И не се опитва да лови маймуни с трици, за което го уважавам. Нататък - въпрос на мнение, интерпретация и очаквания. Аз го харесвам.

И пак ме зарадва. В последните години - умишлено или не - не поставя спектакли за деца. И сега, тъкмо за 65-ия рожден ден на СКТ, му поверяват спектакъл, в който е не само режисьор, но и автор на текста. Признавам, че това решение на ръководството на театъра ме изненада, защото някак ама хич не асоциирам Съни със СКТ. Но "Малките плодчета" са нещо доволно свежо.

Сега ще ви обясня какво имам предвид: дразня се, когато хората на театъра подценяват децата, дори когато въпросните хлапета са на по 3 години. И се зарадвах, че Съни не е паднал жертва на тази всеобща склонност. Сценографията на Ханна Шварц е богата, детайлна и красива, доста истинска и няма ама-нищо-общо със старите решения за най-малките, в които беше важно (и достатъчно) да има нещо "шаренко" на сцената. Абе, за какво говорим изобщо - не стига, че имаше мултимедия, ами и беше използвана много намясто, с мисъл и "играеше" чудесно в спектакъла; осветлението също бе "пипнато"... Единственото, което наистина не ми хареса, бяха "лицата" на плодовете, защото илюзията се развали и децата около мен повтаряха, че виждат лицата на актьорите. Струва ми се, че дори и маски биха били по-удачни от тия обемни плодове с хм... ръкохватка, която не само ограничава движенията на актьорите, ами и попрецаква впечатлението.

Текстът... уел... окей, ще бъда честна. Беше добър, но конфликтът се разреши по начин, който някак не даде да се разбере какво, аджеба, е имал предвид авторът, статуквото си се запази и не стана ясно какво спаси Лимона - дали това, че бе различен, или просто идването на утрото и чистата случайност. В този ред на мисли, като че ли нямаше поука и нямам представа как този текст ще се отрази на децата и дали ще хапват повече плодове или съвсем напротив. Ясно е, че соковете ще бъдат безмилостно разжалвани - да му мислят производителите.

Факт е обаче, че хлапетиите се забавляваха от сърце и очевидно им беше интересно. Спектакълът е дълъг 50 минути, което е абсолютният предел като продължителност на концентрацията на най-малките, за които е предназначено това заглавие, но те не само го "издържаха", ами и съпреживяваха ставащото на сцената и не дадоха вид да им е доскучало до самия край.

По едно време се пр'тесних, че Съни е тръгнал да проповядва послушание, но - слава Богу - това е Съни Сънински и учудването ми продължи само миг. Нищо такова, разбира се. Затова ме и хвана малко яд за начина, по който разреши конфликта - можеше да е и по-категоричен, но пък, от друга страна... разбирам го. Не върви да обясняваш на 3-годишните от сцената, че е окей да противоречиш на родителите си и да кажеш едно категорично "Не искам". Ама пък явно и не му се е искало да дава благословията си за вкарването на лимони в шаблони ( :) ), та затова финалът се озовава малко в ничия земя. Обаче пък определено даде тема за разговор на дребосъците и родителите им на път към дома. Което пък май е предостатъчно - аман от поуки, изказани на следач. Мда, харесвам Съни. И определено препоръчвам спектакъла - наистина е много приятен и смятам, че това е най-точната дума за него.

Хаос

Хаос. В мислите ми и навсякъде. Тъкмо мисля, че нещата едно по едно си идват на местата и везните се разбалансират с резултат от рев и главоболие. Понякога и (позиви за) повръщане, но това е рядко срещана екстра, признавам.

Има моменти, в които не знам какво да правя. Или какво и как да кажа. Има моменти, в които знам, но явно не уцелвам правилните неща, колкото и добри да са намеренията ми. Има моменти, в които ми е кофти, има и моменти, в които ми е приповдигнато. Трябва да ме проверят за циклофрения, щото май това беше сред водещите симптоми. Понякога искам да спя дълго, понякога не искам да заспивам въобще.

Научих много лоши новини, свързани с човек, на когото много държа. И на когото няма/нямаше как да помогна и ми е гадно. И гнусно. Че една огромна част от живота се движи от пари, които са някакви хартии с някакви нишки в тях (да, знам, че са гарантирани със злато и не-знам-си-там-какво, но по същността си са хартия със знаци и картинки по тях). Чудя се дали ситуацията за въпросния човек щеше да бъде различна, ако ги имаше и ако обстоятелствата не го притискаха така. Не знам дали картината щеше да е друга, но имам подозрения, че би била. Но животът не е справедлив. От което обаче на мен не ми става чувствително по-добре. На него - съвсем. Поне предполагам, де. Имам някакъв негов телефон, ама не смея да му се обадя. Какво да му кажа? Доколкото се познавам, ще ревна и толкоз. И няма да мога да му обясня защо рева. А ако успея, на него ще му стане дваж по-кофти. Да не говорим, че се чувствам виновна, че пиша това тук, но някъде трябваше да напиша нещо. Егати.

Колкото до мен, аз си ги търкалям същите. С минимални различия през дните.

Мислех да прескоча новата премиера на СКТ - предвид заглавието ("Малките плодчета") и обяснението, че спектакълът е подходящ и за най-малките, реших, че вероятно ще ми дойде елементарен. Просто има 2 варианта - или не си дават много зор, когато става дума за постановка за съвсем малки деца, или пък големите не можем да я видим през техните очи. Затова обикновено тия заглавия не ме радват твърде и също така обикновено, съм пас. Режисьор и автор на "Малките плодчета" обаче е Съни Сънински, което автоматично означава, че утре сутрин се отправям с бодра крачка към СКТ. Гледала съм предимно спектаклите на Съни за възрастни, но единственото по-... детско нещо, което гледах, режисирано от него, бе "Мечтата на пътуващия актьор". И после нищо не беше същото. Така че няма как да пропусна - после ще разказвам.

Впрочем, гледах източниците на трафик на блога ми - стана ми неприятно, когато видях кои са най-търсените думи, но за мое успокоение, до скоро бяха "Валери Петров В лунната стая", "Рембранд ван Рейн" и "Румен Гаванозов В края на ноември".

Също и "Николай Бошев". Утре е Задушница.