Съвсем накратко

Щях да ходя на "Фауст" тази вечер. Да, вярно, в НДК, ама пък "Фауст" (че и с Юлиан Константинов). Да ме питате какво й харесвам на тая опера (освен това и това), трудно ще ви кажа - обаче много си я обичам.
Разбира се, оказа се, че спектакълът е отменен. Нещо не е много ясно чия е вината - аз леко подозирам НДК, ама хайде, няма да задълбаваме. Та така, останах без "Фауст".
И като се замисля, то театралният (и, респективно, оперният) сезон свърши, ловният бе открит и ще продължи известно време (не искам изпити, бееееее! Изписах толкова страници курсови работи и реферати, че вече като погледна документ на Уърд и ми се повръща). И все си повтарям защо го правя, че иначе... мотивацията в канализацията, ако ме разбирате.
Сетих се, че така и не ви споделих откритието си по повод на "Картонени мечти". Не че ще ви каже кой знае какво като информация, ама искам да си го запиша, да не взема да го забравя, че е ценно.
Та. "Картонени мечти" е спектакъл на Ариел Театър, който безкрайно много обичам, защото в него участват двамата ми любими наши куклени актьори (заслужили тази чест преди много, много, почти-двуцифрен-брой години): Георги Спасов (който съвсем скоро има рожден ден, да е жив и здрав) и Румен Гаванозов (ах, каква изненада!). Сценографията е направена на принципа "от нищо - нещо", което много ме радва (ей, помните ли, имаше такова кулинарно предаване едно време... явно наистина са били бая гладни години, така като се замисля), а самият текст е много... мечтателен.
И тук идва прозрението... бе, мааму стара, напомняха ми на някого и Арчибалд, и Максимилиан, напомняха ми... И като гледах спектакъла последния път, се цапнах звучно по главата. Ами ще ми напомнят, ами - как няма да ми напомнят! Чели ли сте "Целувката на Жената-паяк"? А мюзикъла гледали ли сте го? Ако не сте, препоръчвам! Шантави са, ама мно-го. И много... хм... Ох, как да ви го кажа. Те са затворени в затвор, ситуирани са в съвсем конкретна политическа обстановка (и, съответно, епоха), и въпреки това биха могли да бъдат произволни двама души по всяко време и навсякъде. Заради естеството на техните отношения. Е, в "Картонени мечти" Валентин и Молина бяха точно Арчибалд и Максимилиан. Ама толкова приличаха на тях, че очаквах Румен Гаванозов да запее ей това.
А сега се чудя между капучино, фински и норвежки. Нали ви казвам, ловният сезон е открит.

С глава в стената

Дали не си спомням за Андрей Баташов, когато пиша това заглавие, м? Славен беше, славен. Но и с него нещо се случи. Или пък не се... И колко странно ми стана, когато видях името му на кръста на гроба му преди време (по други дела бях там, но му оставих цветето, което така и не му дадох приживе, без значение, че съм гледала негови спектакли сигурно десетина пъти) - още ми е чужда мисълта, че другият сезон "Секс, наркотици и рокендрол" няма да се играе. Така де, ще се играе, но за мен имаше един вариант на този спектакъл, колкото и да ми хвалят Ивайло Христов и нароилите се по-млади, но също така жадни за слава и хитови заглавия, артисти.
Както и да е. Не ми е за това мисълта, просто взех назаем заглавието. Преди блъсках глава в стената, без да знам защо го правя. И това ми беше драмата. Сега знам, но ме е страх да не се разочаровам. И да не разочаровам.
Странна работа. Тъкмо наскоро си говорихме за желанието да бъдеш харесван/ценен и прочее. На мен това желание изглежда ми е ампутирано преди време, защото иииииизобщо не ми пука. Аз съм това, което съм, и ако някой не ме харесва, това е негово изконно право. Не е като да сме длъжни да си общуваме с когото и да е.
Хората, които наричам "приятели", се броят на пръстите на едната ми ръка. Хората, които се страхувам да не разочаровам, също. В двете множества няма повтарящи се елементи.
Напоследък си мисля, че наистина знам какво правя и че съм намерила разни пътеки, които съм търсила доста дълго. Остава наистина да тръгна с глава в стената и да се надявам звездите да се подредят по начин, който ме устройва и - най-вече - да не се разочаровам. Щото, сещате се - най-много сълзи били проляти заради сбъднати мечти. Но не, този път нямам намерение да се откажа заради някакъв подобен страх. Връщайки се назад, си мисля, че съм хвърлила твърде много усилия и съм инвестирала достатъчно нерви и време, за да съм заслужила един подобен опит. А ако се разочаровам... уел... поне ще знам, че съм опитала.
Да. В момента животът ми е пълна, пълна, ПЪЛНА каша, но раздвижването ми харесва. Остава и посоката да е вярна.

И още една шепа любов

Странно. Когато не пиша тук дълго, се натрупват доста негативни емоции, които се чудя дали и как да излея. тях обаче предпочитам да ги сритам в килера, да метна разни непотребни вещи отгоре им и просто да ги пренебрегна възможно най-грубо. Примерно. И засега.
Освен тях обаче, си давам сметка, че във времето на моето отсъствие са ми се случили и много хубави неща (много като количество и много хубави като качество - така де, важното е да е ясно).
Ето. Премиера на Румен, някакви възможни нови пътеки край мен, разни успехи на хора, които ги заслужават (е, крайно време беше!)... и концерт на Smokie. Да, преди точно 23 дни в румънското градче Сфанту Георге. Не, не онова, дето е на делтата на Дунав, а едно друго, което е...хм... като минеш Карпатите и още малко на север. :)
За щастие, този път майчето беше с мен (е, успя да падне под влак, но това е друга история, която много от вас вече чуха наживо, щото пък бих ли могла да пропусна да я разкажа!), видях се най-сетне и с моята любима Рамона. Интересно, с нея се познаваме от година и половина задочно - пишем си най-редовно и прочее и постепенно установявам, че в нея виждам ужасно много от себе си и я чувствам невероятно близка. И всичко започна от споделената любов към Smokie - впоследствие се оказа, че (до голяма степен) харесваме еднаква музика, че споделяме общи проблеми, дилеми и чуденки, че като цяло гледаме на живота по много сходен начин. Тя е прекрасна. И да, осъзнавам, че щом твърдя, че е прекрасна и че си приличаме, то... ама айде, няма да се хваля. Вие си ме знаете. :)
Самият концерт се проведе на открито след драми и полуистерии, защото през целия ден валя сняг, дъжд, духа вятър, изгряваше слънце и никой, ама никой не можеше да каже какво ще бъде времето след 10 минути, камоли след час или два. Ние обаче извадихме късмет и бяхме първи кипри на първа линия, нагазили до глезените в една локва и прегърнали безумно високите ограждения.
За самия концерт няма да ви разказвам - предният път опитах, не се получи. Такава любов не се описва, тя се чувства и всеки опит да бъде вербализирана, я обезценява в някаква степен. Мога обаче да кажа, че в този 1 час и 40 минути аз бях а/толкова много себе си, колкото не съм била от ужасно много време и б/толкова безпределно, безпаметно и неописуемо щастлива, колкото... да. Без уговорки, без "ама" и без "дали". Това усещане за безгранично щастие си ме топли и в момента, без значение колко ме боли гърлото, ларинкса и не знам си още какво (да, още ме боли, чак почвам да се чудя какво успях да си повредя чак пък толкоз). Още едно усещане, което се върна. Нещата постепенно си идват на мястото, а аз съм толкова благодарна, че ги има - честно.
Не изпяха някои от любимите ми песни, които разчитах да чуя и които пяха на миналия концерт (а именно Tomorrow, Changing All The Time (какво да ви кажа... липсва ми хеви метъл мандолината на Мик, който - само да вметна - продължава да е хот, ама хот (но не дог) Даже разправях на Рамона, че ми прилича на бог от скандинавската митология и тя се съгласи одма), Home Is Anywhere You Are (на която съм ревала и сигурно пак щях да ревна, ама нали и аз съм едно колибри от различен калибър...).
За сметка на тях, бяха вкарали две песни от новия албум и ако не ги обожавах всичките, сигурно щях да изтъкна именно тези две като особено любими. Само че като се засиля да го казвам/пиша, и съзнанието ми реагира с: "Ами Let's Do It Again? Ами This Is Wot I Did? Ами Celtic Days? Ами 'Til The Grass Grows Over Me (размазва ме. Манда е щастлива жена)?"
Та така. Не мога да заявя, че са ми най-любимите, но със сигурност са на доволно предни позиции. Става дума за Take A Minute (от 00:10 нататък) и If I Can't Love You (обожавам я!).
И за да е пълно щастието, след концерта се сдобих с автографи от Мик, Майк и Стийв върху тениската ми, която вече е пенсионирана по заслуги. Предстои да си правя нова - още се чудя за дизайна.
И... знаете ли... може концертът им в България на 18 септември да бе отменен, (хубава работа, ама българска, естествено), но при всяка възможност бих си грабнала чантата, шапката и гащите и бих се отправила към коя да е точка на света, за да ги слушам. Карат ме да грея, да се усмихвам и да съм... аз. А това понякога не е никак лесно.