вторник, септември 29, 2009

Време за награди

Признавам, че съм разочарована. Не напълно, но толкова, че все пак да го споделя с вас. И съм разочарована не задето не познах (ама нищичко, както ще стане ясно по-надолу), а защото в други издания на фестивала са се връчвали и по две награди в една категория, а тази година бяха подминати много от заслужилите и заслужаващите артисти и трупи.
Не казвам, че наградените спектакли и актьори не заслужават призовете - напротив. Но моите 3 фаворита (които бяха и фаворити на публиката, ако трябва да сме честни) бяха пропуснати - и то пропуснати така, сякаш изобщо не бяха играли. Сами ще видите за какво става дума.
Награда за най-добър спектакъл - "Голямото кихотене" (знаете отношението ми към него, обожавам го, наистина съм го гледала поне 10 пъти и се зарадвах, макар собственият ми фаворит тази година да бе "Едип")
Награда за мъжка роля - Делян Кьосев за ролята си на Дребосъчето в "Храбрият оловен войник" (зарадвах се страхотно - беше наистина неочаквано, предвид факта, че този спектакъл бе представен извън официалната/състезателната програма). Но трябваше, просто трябваше да дадат награда за мъжка роля и на Румен Караманов.
Награда за женска роля - Грета Кръстева за ролята на Салоха в "Нощта преди Рождество" на ДКТ - Бургас. Тази награда малко ме учуди, макар Салоха да бе най-интересният образ в постановката. Продължавам да си държа за Соня Ботева, въпреки че това е без всякакво значение.
Награда за режисура - Яна Цанкова (също за спектакъла на ДКТ - Бургас). Нея я харесвам много - след злощастните Икари я намерих и й стиснах ръката заради "Лазарица". Помните колко бясна бях тогава, предполагам.
Награда за сценография - Мариета Голомехова. Не смеех да се надявам. :)
Награда за музика - Митиа Върховник Смрекар за "Забранена любов" на Куклен театър - Любляна, Словения. Тук признавам, че не разбрах как и защо се случи това. Е, имаше босанова в постановката, ама чак пък награда... Не, честно. Вярвам, че поне 3 спектакъла заслужаваха тази награда повече.
Награда за експериментални и нови форми - отново словенците. И отново питанка. Вярно, че се чудех дали има на кого изобщо да я дадат, но щом са решили да я присъдят, поне да бяха избрали трупа, показала експериментални и нови форми. Гледам куклен театър от 8 години и не видях нищо ново в техния спектакъл (да не решите, че е бил лош, ей! Просто съвсем не беше за тая категория).
Награди за трупа нямаше, но почетоха Лари Хънт и театър Маска, което бе адекватно и навременно. Заслужава си отличието - той и неслучайно каза, че идва на фестивала за трети път, но това му участие е било най-хубавото (по "необясними" - хехе - за него причини).
Спектаклите на испанците, чехите и копродукцията "Едип" сякаш не бяха се случвали - тъжно, наистина. Поне за мен и хората, с които обменихме мнения след финала. Разбира се, журито знае най-добре. Аз моите награди ги дадох в предишната публикация и твърдо държа на тях (+ "Храбрия оловен войник", щом и той, всъщност, е бил в играта).
А с "Пиеро", живот и здраве, ще се видим отново след 2 години.

Етикети:

понеделник, септември 28, 2009

Пресполовихме фестивала

Тази вечер хроникьорът ви е силно друсан. Не само от емоции и, освен това, не - не се е возил на УАЗ-ка по третокласен път. Просто количеството хапчета (под формата на Аспирин, Парацетамол, витамин С, антибиотик, разни смукалца за гърло и антиалергично лекарство), приети за единица време (около час) ми дойдоха в повече. Или казано накратко, кака ви успя да се разболее. Повярвайте ми, подвигът е чутовен, предвид факта, че аз се пазя от климатици, течение, студени напитки и прочее до лека степен на вманиачаване. И пак цъфнах.
В момента съм с 38 градуса температура, виждам монитора малко странно, а на бузите ми можете да изпечете нещо - съвсем като в ония реклами на WS Teleshop, където всички се прехласват по ястия с вид на пластмаса. И въпреки, че щях да се удавя със супата, която ядох преди малко (много трудно е да ядеш супа, когато носът ти е запушен докрай, сериозно), и въпреки че като цяло не е много гот да си болен, тая вечер продължих да кроя планове как ще ходя на награждаването утре. В подобен момент разбирам точно колко съм луда (както и когато почти се бях юрнала към Видин през зимата, за да гледам "Лазарица" - и добре, че дойдоха да я играят в София, че иначе щяхме да си правим компания с вуците из Влашко).
Позволих си да отделя толкова място на моите патила - които, предвид тоновете пожелания за здраве, които отнесох вчера, си звучат направо като майтап - само защото нямам кой знае какво да пиша за вчерашния (четвърти) ден от програмата на "Пиеро".
Сутринта се игра спектакълът на ДКТ - Стара Загора "Храбрият оловен войник" и, заклевам се, това е най-най-най-сърцераздирателното представление, което някога съм гледала. Два пъти съм го гледала, два пъти плаках, ама плаках, казвам ви. Някога писах по-подробно за това заглавие ето тук - но, уверявам ви, нямах психическите сили да го изгледам отново. Не и сега. Ако имате нужда от катартичен рев - заповядайте, разчитам, че ще го играят още дълго. Но нервите ви наистина трябва да са стоманени въжета - по-добро предупреждение не мога да ви предложа. Имайте едно на ум. Носете си и кърпички.
Следобед видяхме още "Голямото кихотене" - спектакъл, за който също съм писала: заповядайте, в случай, че ви се чете. Стори ми се обаче, че актьорите продължават да разводняват спектакъла, а сценичните промени стават все по-мудни, от което представлението страда. Разбира се, напълно възможно е да греша, защото това е много субективно усещане, но предвид факта, че съм гледала това заглавие двуцифрен брой пъти, ми се струва, че долавям разликата достатъчно добре. Публиката бе на двата полюса като мнения, което не трябва да изненадва никого - този спектакъл е силно любен и мразен от самата си поява през март миналата година. Но да, така е - важното е да няма безразлични.
В четвъртия фестивален ден видяхме и спектакъла "Мечка" по Чехов. Нямах търпение да го изгледам, защото съм особено пристрастна - режисьор е Теодора Попова, моя любимка още от онова далечно време, когато изгледах "Лека нощ, съкровище". Освен че е особено интелигентна - и това просто се чете в спектаклите й, които са поставени с внимание и с грижа към детайла - ми се иска да вярвам и че тя притежава една особена емоционалност, която й позволява да прави много... чувствени спектакли; спектакли, притежаващи плът, релефни и истински увличащи. Абе, харесвам я, бе! Сериозно - Чехов не е лесен, а да сблъскаш два силни характера, разкривайки и слабите им страни - и всичко това: с кукли и в рамките на 40 минути - съвсем не е лесно. Удивих се на дълбочината, която се достигаше в образите на моменти, харесах куклите и музиката, впечатлих се от напрежението, което струеше от героите. И съжалих, че спектакълът бе толкова кратък - както си започна, така си и свърши. Не го усетих. Изводът е, че искам да виждам работи на Теодора Попова по-често на сцена. Липсва ми.
...
Сега набързо ще надраскам и моите фаворити за наградите на фестивала, които предстои да бъдат раздадени утре. Също утре ще ви разкажа и за днешния, пети ден.
Награда за спектакъл - "Едип. Празникът на ослепяването"
Награда за мъжка роля - Румен Караманов (много съм сигурна за нея и много искам да се случи)
Награда за женска роля - Соня Ботева
Награда за режисура - уф... tough one... Руслан Кудашов, в случай, че журито не прецени, че наградите за "Едип" са твърде много.
Награда за сценография - тук вече наистина не знам. Аз бих я дала на момента на чехите за "Каспър Рек", но нещо ми подсказва, че това няма да се случи.
Награда за музика - тук съм много пристрастна. Щом някога и Верди получи награда от "Пиеро" за музиката на "Аида", значи не е задължително тя да бъде авторска (тъй де, разбрахте ме). В такъв случай я давам на "Едип.", просто защото... защото музикалното оформление е брилянтно, гениално! Ако ще се дава за авторска музика, също нямам колебания - Христо Намлиев за "Голямото кихотене".
Награда за трупа - чехите от Квелб и испанците от Жорди Бертран. Категорично те и категорично и двата театъра. Не заслужават нищо, по-малко от това.
Награда за нови форми - хм... днес ми беше много лошо и не гледах "Творчество с ръце" на германците, но ако такава награда ще се присъжда изобщо (категориите невинаги съвпадат с предишните издания), вероятно те ще са я заслужили. Другите (евентуално) са чехите за "Каспър Рек", но това ми се струва по-скоро като пожелание.
И те така... утре вечер ще видим дали и какво съм познала. А, да - и правя необходимото уточнение, че съм пропуснала два спектакъла: "На ръба" (на сърбите) и германците днес.

Етикети:

Трети ден на фестивало...

Подозирам, че миналата година пуснах публикация със същото заглавие по повод "Панаира на куклите" в Столичен куклен театър, но лафът (с продължението, което обаче няма да ви кажа) е дело на същият този небезизвестен актьор, за когото стана дума малко по-рано тук - и неминуемо се сещам за него, когато настъпи третият ден на каквато и да е проява с фестивален (или подобен на фестивален) характер.
"Красотата спи" на ДКТ - Варна отпадна от програмата (поради заболяне на актьор, доколкото разбрах). Много ми се гледаше (още повече, че анонсът звучеше по много мой начин), но понякога се случват и подобни неприятности. Пък и тъкмо ще имам повод да ида на гости на чичо в морската ни столица. :)
Следващият спектакъл бе "Визуални поеми" на барселонския театър Жорди Бертран. Тук думите ми идват твърде слаби и неубедителни, затова ще ви кажа само, че се скършихме от смях. Хубавото в случая е, че мога да приведа като доказателство и видео на най-забавната миниатюра от представлението. Вижте това и ще разберете за какво говоря. Предупреждавам обаче, че музиката е ужасно прилепчива и го гледате на собствена отговорност. Аз и в момента се хиля с глас, защото съм го пуснала - определено най-забавното нещо в последните... месеци?
После с мама си говорихме, че ако Санчо в "Голямото кихотене" оставяше впечатлението за жив човек, макар да бе кукла, той все пак имаше човешки черти. Докато това малко дунапренено човече е просто... маркирано като такова - и пак е като съвсем, съвсем живо. Водят го двама актьори, на които определено свалям шапка. Чудесен спектакъл, само не знам каква награда могат да им дадат - вероятно за трупа? Би било напълно оправдано.
И като казах за наградата за трупа - следващият театър определено я заслужава. Да, да - и те.
Става дума за театър Квелб от Чешке Будейовице, Чехия. Спектакълът им се наричаше "Каспър Рек" и в него се разказваше за собственик на погребално бюро, който се замисля за смисъла на живота и смъртта, едва когато момичето, което обича, умира. И, както пишеше в анонсите към въпросното представление, то е комедия, независимо дали ви се вярва. Е, наистина беше комедия - доволно забавна, при това. Игра се в пространството на античната улица (място, известно още като Дупката), която се намира между сградите на операта и театъра, което само спомогна за особената атмосфера на спектакъла, занимаващ се с опитите за познаване на непознаваемото. Абе, сериозна комедия си беше, дума да няма. С прекрасна сценография, която откровено ме впечатли и която даде простор на акробатичните умения на актьорите - умения, граничещи с циркови. Малките гафове по време на спектакъла и героичните опити на чехите да проговорят български просто продължиха неговата линия и превърнаха заинтригуваните усмивки в искрен смях.
(впрочем, тук може да видите снимки от "Каспър Рек", макар че няма да ви дадат особено добра представа за динамичността и големия набор от най-разнообразни похвати, които използваха, за да впечатлят и изненадат публиката - е, мен определено ме впечатлиха и изненадаха. Наред с това, ме очароваха и спечелиха.)
А това приключи и третият ден на фестивала - четвъртият се случи вчера, а в него се случи да имам и рожден ден, събитията около който обаче в последните 5 нечетни години неизменно преминават като част от съпътстващата програма на фестивала. :)

Етикети:

неделя, септември 27, 2009

Ден втори

Чудни неща се случват на "Пиеро", честна мускетарска. Но... всичко по реда си.
А сега - по силата на същия този ред - е време за втория ден от програмата на фестивала.
Какво видяхме през него?
"Блус, блус" на американския театър Маска. Лари Хънт е стар познайник на публиката на "Пиеро" - аз поне го помня още от второто издание на фестивала (което бе и първо за мен). Забавното е, че тогава имах бойна задача да пиша за неговия спектакъл и помня какво бе клишето, с което опитах да избягам от негативната оценка - "маски и смисъл, скрит дълбоко зад тях". Така излезе и в официалния бюлетин, а вие го разбирайте, както искате. Истината е, че тогава той ме впечатли с пластичността си, но отделните етюди в онзи негов спектакъл ми се видяха нечетими. Днес, 8 години по-късно, Лари Хънт си е същият - много изразителен, креативен, енергичен, пластичен и... интересен.
Спектакълът бе разделен на две части - първата бе изградена от 9 миниатюри, представящи различни по своята същност и мащаб социални проблеми, и изпълнени от Лари Хънт и Аделка Полак, скрити зад задължителните за техния театър маски.
Втората част бе монолитен блок, в който видяхме своеобразен римейк на историята за Ромео и Жулиета - малко комична, много синя, с един по-различен финал.
"Лодката на отчаянието" на театър Лялка, Беларус. И тук започва трудното - но никога не съм можела да наричам бялото - черно и обратно. Спектакълът бе по руски муден, куклите - неизразителни, нефукнционални и нямаха дори илюстративна функция, осветлението бе хаотично и ми се стори, че просто се опитват да изгорят максимален брой лампи, а крясъците и джангърът по сцената бяха в повече. В много повече. Като добавим към това и езиковата бариера, която бе цяла пропаст (защото беларуският съвсем не е руски), можете да си представите, че спектакълът бе повече от трудно гледаем. Неслучайно народът масово се заизнася през краткото време, в което завесата бе спусната и дори усилията на част от организаторите да ни задържат в залата, не сполучиха. Истината е, че спектакълът просто бе слаб и ще ми е интересно, ако тук се появи друго мнение. Подозирам, че броят на публиката към края е бил равен на този на актьорите на сцената.
През единия час, който прекарах в залата, си мислих много за Денников. Неговият спектакъл продължи два часа и половина. На сцената бяха само двама души. Езикът отново не беше български, а спектакълът далеч не беше комедия. И въпреки това, ми се искаше да не свършва. Може би дори никога. И днес дори си мислех, че ако има едно-единствено представление, което да трябва да гледам до края на живота си, това би било "Малки трагедии". За единия спектакъл с готовност бих се дръпнала и до Москва, а по време на другия кроях планове как да избягам от залата, за да не загубя младостта си. Таааа... толкова по бела/руския въпрос.
Или по-скоро не: защото вечерта продължи с "Нощта преди Рождество" по Гогол - забавен, увлекателен спектакъл, в който за трети път видях секс, представен с кукли на сцена (след "Найлон" и "Желанието, наречено Фауст"). Всичко обаче бе показано по начин, който по-скоро разсмиваше, а не вбесяваше морализаторите. Директният подход ме учуди по-скоро приятно, а не ме потресе - което отчитам като плюс. За други може и да е минус - всичко опира до граници и усещане за нещата.
Представлението бе решено чрез петрушки - една от недотам любимите ми системи кукли, но ограничеността в движенията им бе компенсирана от много активното актьорско присъствие и динамиката в ставащото на сцената. А като добавим и симпатичните дребни детайли, вярвам, че не може да се иска много повече от това заглавие.
А в третия ден на фестивала ставаха чудеса...

Етикети:

петък, септември 25, 2009

За Едип като семеен трагифарс

Ще призная без бой, че цъкам скептично, когато чуя, че в нашия театър (да се чете "Куклен театър Стара Загора") ще правят постановка, чиято премиера ще се състои през лятото. Не за друго, просто имам не особено добри спомени от една такава. Заглавия няма да казвам, разчитам, че вече е забравена. :)
Присъствието на руски режисьор обаче ме пообнадежди, защото спомените от "Малки трагедии" и Андрей Денников са още пресни - толкова пресни, че и тази вечер сякаш го виждах на сцената - с Моцарт, Лаура, Лепорело и всички останали - твърде живи - кукли.
Другото, което обра скептичното цъкане от моя страна, бе участието на тъкмо 3 (три!!!) български театъра в начинанието, наречено "Едип. Празникът на ослепяването." Става дума за куклените театри в Пловдив, Стара Загора и Бургас. Разбира се, както можете да се досетите, гледах две от трите премиери - първата от тях бе в Пловдив и, кажете, можех ли, можех ли да не отида! Е... отидох. И после танцувах из центъра - а това, че музиката си я чувах само аз, бе подробност, разбира се.
След това изгледах спектакъла и в Стара Загора - до Бургас, слава Богу, не стигнах. Като извинителна бележка мога да покажа студентската си книжка, с която се сближихме твърде много през септември (разказах ви за това). Обаче впечатленията ми бяха все половинчати и все не бях сигурна това ли е, аджеба, или съвсем изобщо не.
Не ме разбирайте грешно - имам си критерии, които работят (поне за мен). Но обичам класиката да бъде класическа. И толкова. За експериментите си има други текстове. И понеже тоя спектакъл хем би докарал най-малкото заекване от стрес на всеки, изкушен от история, митология и/или литература, а на мен пък взе, че ми хареса, не бях много наясно какво точно се е случило. Затова и реших да го гледам трети път - като в приказките. И се оказа, че грешката е вярна.
"Едип. Празникът на ослепяването" е едно съвременно виждане за историята, която познаваме всички - с абсолютно, съвършено, просто ненормално прекрасна музика, която много държа да изведа като акцент. Няма, няма по-подходяща песен от "Sinnerman" (мда, аз и в момента я слушам и спокойно мога да кажа, че това е песента на лятото за мен), комбинирана с още поне 3 безкрайно любими мои парчета, за тоя текст. Чак да се чудиш дали яйцето предхожда появата на кокошката - толкова перфектно подбрана е музиката.
Но нека се върнем на съвременното в историята. Тя е толкова "осъвременена", че се оказва удобно ситуирана в безвремието. Може да се е случила там и тогава, може да се случва и тук и сега (е, костюмите и начинът на изграждане на образите подсказват второто, но текстът дава свобода на интерпретацията в това отношение - нещо абсолютно похвално, предвид подозрителната прилика на героя на Румен Караманов с редица съвременни политически фигури).
Румен Караманов ли казах? Мда. Постепенно стигам до извода, че в кукления театър има някакъв закон, който може да се формулира като "От кал да е, Румен да е." Няма празно - нито при Гаванозов, нито при Угрински, нито при Караманов. Гледам го в четвърти спектакъл (след "Хамлет", "Юбю крал", "Желанието, наречено Фауст" и "Малкият принц", където окончателно ме спечели) и признавам, че съм очарована (а танцът със Сфинкса ме нокаутира - беше сцена, която съзнанието ми запечата на секундата и която ще остане в него, дълго след като това заглавие бъде свалено от афиша). Признавам още и че разчитам той да получи наградата за мъжка роля тази година (не виждам да има конкуренция дотук), както и че се надявам спектакълът да получи голямата награда на фестивала (или поне Руслан Кудашов да грабне приза за режисура).
Румен Караманов и Соня Ботева са сглобили двойка, в която могат да бъдат привидяни и Макбет и неговата съпруга, не само Едип и Йокаста - и, предвид текста, това съвсем не е лишено от смисъл.
17 души. Толкова са хората на сцената и всеки един от тях заслужава много добри думи. Сериозно. За себе си отличавам и Димитър Николов (поправете ме, ако греша името) в ролята на Лай (трябва да се види!) и Станислав Матев, комуто е поверена сравнително малка роля, в която обаче той успява наистина да блесне, докарвайки публиката почти до гърчове от смях.
...
За този спектакъл може да се говори много - но каквото и да се каже, изводът накрая ще е, че той просто трябва да се види. И не мислете, че ще се сблъскате с онези стилизирани образи, които познавате от митовете и от трагедията на Софокъл. Напротив - и тъкмо това е може би най-силната страна на спектакъла: той не само извежда идеята, че често ослепяването и проглеждането са лишени от чисто физическия смисъл, който думите носят и взаимозаменяемостта им се осъществява вътре в човека, но показва и разказва за едно семейство, което се разпада. Но семейство, изградено не от митологични герои, а от хора от плът и кръв - с техните характери, в които здраво са вплетени пороци, добродетели и съмнения.
Или, с други думи, гледайте спектакъла. Но преди това забравете какво сте учили по литература - за да си го припомните. Доверете ми се.

Етикети:

Н.В. Пиеро - тъжен принц

Така подписваше един небезивестен актьор стиховете, които публикувахме в бюлетина на Втория куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" през 2001 година. Същата година, в която за пръв път прекрачих прага на Кукления театър в Стара Загора като пораснало дете. И си останах там. Датата, впрочем, бе 24 септември - същата, на която е роден и Еторе Бастианини, но това, бих казала, е съвпадение. Едно от особено чаровните такива.
От онзи 24 септември минаха точно 8 години и 1 ден. Нещата, които се промениха в това време, са толкова чудовищно много, че понякога дори не искам да си спомням. Понякога пък нарочно мисля за тях, защото на техния фон още повече изпъква онова, което така и не се промени за това време - любовта ми към куклите и кукленото изкуство. Всъщност, ако трябва да сме докрай честни, и тя се промени - разви се от обикновеното "харесвам" до крайното "обичам" и мина през четене, писане, гледане, сънуване...
...
Но! Да оставим сантиментите настрани, че и без това бързам за спектакъл.
...
Какво ще се случва тук? Е, добре дошли в алтернативния бюлетин на Шестия куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" 2009. Първоначалната идея съвсем не беше такава, но днес в ръцете ми попадна издание на "официалния" такъв, който откровено ме потресе. Казвам ви само първото изречение и спирам да се занимавам с него, защото повече внимание му е в твърде - "За шеста поредна година куклено-театралният фестивал Пиеро" превърна Стара Загора в културно средище за трупи и гости от цял свят." Пунктуацията е запазена, но ако изядените кавички са простими, то не е лошо да се знае, че "Пиеро" се провежда за 6-ти път, но категорично НЕ за "шеста поредна година", тъй като от второто му издание насам бе превърнат в биенале. Когато въпросният бюлетин е с обем 1 лист (формат А4) и е списван от пет души + худ. ръководител, се предполага, че е редно някой все пак да чете написаното.
...
Стават и такива неща. Но нека поговорим за театър.
Откриването тази година бе с по-богата програма от друг път - в него взеха участие ученици от Музикалното училище в града, както и мажоретният състав на V ОУ. Вдъхновено слово дръпна и кметът на Стара Загора проф. Светлин Танчев (емоцията му бе повече от оправдана - все пак му бе за пръв път), а директорът на кукления театър каза нещо, което, обещавам ви, ще цитирам накрая на фестивалните впечатления и което облече в думи една моя надежда. :)
Като част от откриването видяхме и спектакъл на театър Жар, които са редовни участници в първия ден на фестивала с различни улични представления, показвани извън конкурсната програма. Тази година обаче те представиха един уникален проект, дело на 40 творци от 12 държави. Спектакълът "В търсене на (вътрешния) огън" е реализиран само за 9 дни, а резултатът, уверявам ви, е повече от задоволителен. По-скоро бих го определила като "изненадващо добър", предвид факта, че театър Жар обикновено представя по-скоро непретенциозни, но същевременно ефектни и пъстри спектакли, съпътстващи откриването на "Пиеро".
Разбира се, и този път не избягаха от идеята "давайте да покажем какво можем да правим с това, с което разполагаме", но е немислимо да ги обвиним в липса на замисъл или умения при реализирането му. Общуването между човекът и душата му, въплътена в образа на птица, премина през огън, пъстри (почти гротескни) изкушения, за да се извиси в белотата и, надявам се, да тържествува с единението си. И, само да вметна - нямам представа как се казва актьорът в своеобразната главна роля, но беше прекрасен мим, който ме накара да повдигна вежди много, много пъти в рамките на 45-минутното шоу.
Заради откриването не можах да видя спектакъла "На ръба" на сърбите от куклен театър "Пинокио", но пък не пропуснах да се насладя на "Едип. Празникът на ослепяването" за трети път (а спектакълът... кхм... е игран общо четири пъти досега :)). За него обаче ще ви разкажа отделно и по-късно тази вечер - защото той заслужава... ах, как заслужава! Сега е време да се отправя към кукления театър, където предстои да видим какво ще се случи в "Нощта преди рождество" на КТ-Бургас.

Етикети:

понеделник, септември 07, 2009

Септември

Щял да бъде май, разправят. Обаче, да ви кажа честно, не знам какъв щял да бъде, ама знам какъв не е и не трябва да е. Не е подходящ за изпити. Не стига, че лятото изтича между пръстите ти, ами трябва да се бориш и с прозаичността на "поправките". В кавички са, просто защото така и не се явих по време на редовната сесия - това ходене в Лондон успя да обърка сесията ми максимално. Не ме разбирайте грешно - изобщо не съжалявам. Хич даже. Вярно, сега ми излиза през носа, ама след още седмица всичко ще е минало (окей, предполагам).
И после... после идва концертът на Boney M в Стара Загора, а веднага след него - петте мои дни, наречени "Пиеро". Нейде между тях е и рожденият ми ден, но щом има "Пиеро", подобни дреболии са без значение. :)
Имам да ви разправям за "Едип. Празникът на ослепяването" Страхотна работа са свършили героите от ДКТ Стара Загора, ДКТ Пловдив и ДКТ Бургас. Обаче признавам, че искам да го гледам пак и тогава да пиша. Засега ще ви кажа само, че от тая постановка биха настръхнали косите на всеки историк и/или учител по литература. Нека, казвам аз. Струва си. Но за това - после.
Мисълта ми бе, че не съм забравила блога си - просто няма какво да пиша в него. Пък не искам да мрънкам колко гадно е времето и как не ми се ходи на изпити по никое време - скучно и тъпо е.
Но ще ви разказвам много от и за "Пиеро" - стягайте се. Предстоят 5 куклени дни у дома. А аз вече светя.

Етикети: