петък, март 27, 2009

Пфу, най-сетне малко справедливост

...ред и дисциплина.
Помните ли как се бях изнервила за Икар-ите миналата година? Щото аз помня. Не се прави така - поне не на всеослушание. Както и да е, де - аз успях да поздравя Яна Цанкова тогава - не че нея това я грее.
Как да ви кажа... аз съм зодия Везни. Ако има нещо, което мразя - ама мразя до посиняване, вбесяване и мръсноезичие - това е несправедливостта. Та сега се радвам, че наградите тази година се случиха точно по този начин.
Признавам, че имаше точно две категории, които ме интересуваха - куклено изкуство и поддържаща мъжка роля. И в двете спечелиха "моите хора" - Столичен куклен театър с "История за чайка и банда котараци" и Ангел Генов. За първите вече писах - наистина се радвам, но щях да се радвам не по-малко и ако наградата бе отишла при ДКТ Пловдив за "Малкия принц". Адски катартично преживяване си беше, та нямаше да е лишено от смисъл да получат приза. Но спектакълът на СКТ ги превъзхождаше с музикалната... "концепция" (споменах, че си падам по работата на Стоян Роянов Я-Я, нали), с нестандартната сценография... абе, имаше едни гърди (пардон, едни тръби) преднина, та си получи "заслуженото".
За Ангел Генов... какво да ви кажа - той заслужаваше този приз (даже не този, ами за главна мъжка роля) още за "Еквус" преди 6 години в Стара Загора, та няма как да не му се зарадвам. Просто е качествен - добър материал, отлична закваска и много талант. Светъл е, един такъв, та дано расте още (и извън театър "София" ;)).
И тъй... доволна съм. 2 от 2. Но пак правя уговорката, че ми е малко жал за пловдивчани. Ако случайно някой от тях чете това - прегръщам ви много :) И... може би догодина. *кима уверено* Те правят много читав театър и това несъмнено ще бъде оценено.
...
Една вметка. Не в смисъл на между другото, а в смисъл на отделно. Наградата на Юлия Огнянова. Не бях прочела информациите, че ще й бъде дадена такава и се изненадах - ама искрено и много приятно.
Сетих се за първия път, когато я видях - присъства на един от първите фестивали "Пиеро" и когато влезе в театъра - а там цареше небивала суматоха, както можете да си представите - тълпата просто се отдръпна в две посоки и направи нещо като шпалир, за да може тя да мине. Беше просто някакъв спонтанен израз на искрена почит. Аз тогава все още не знаех коя е тя, разбрах минути по-късно, когато попитах един актьор, а поне 5 души започнаха да ми разказват, един през друг, за нея. И очите им искряха, искряха...
Тя е мъничка. - не знам дали сте забелязали колко е дребничка, всъщност. Но е сред най-големите, най-важни и най-чисти хора, които театърът има щастието да притежава. И е повече от прекрасна.

Тия награди бяха доста "мои", честно.

Етикети:

събота, март 21, 2009

Писах

Писах и трих. После пак писах. И пак трих. И сега пак пиша - вече с ясната идея, че всъщност няма да напиша нищо.
Щях да ви разказвам за "Набуко" и Петър Данаилов, но пък щях и неволно да ви оставя с грешни впечатления. Дали мога да обобщя, че просто се радвам на красивите и безкрайно талантливи хора, без оглед на "възраст, пол, занятие"?
Всъщност, писах, за да нарисувам маска. Трих, за да я махна.
...
9 години от "Набуко" в Стара Загора.
Помня и едно контролно по литература - забравила съм въпроса, но помня, че писах за тая опера, и то - със зелен химикал. Имах 5,50 (май пак заради пълен и кратък член - на Райкова й беше хоби да ме тормози по тоя въпрос).
4 години от едно дадено обещание.
2 сълзички в тъмното. Никой не видя, заклевам се. Нито тогава, нито сега.
И една болка, която приветствам и която е повече от полезна, докато не се наложи да я обяснявам.
...
И пак няма да ме разберете. Обвинявали са ме в много грехове - гордост, предразсъдъци, продължавайте си по Джейн Остин, все съм ги чувала - за много от нещата вероятно са прави и не съжалявам за това. Но, продължавайки стилистиката от снощи - там, където другите виждат драми, мъка, тегоби и мрачини, поводи за отчаяние и суицидни мисли, аз виждам своите 500 млн. звънчета, които ми се смеят от небето. И тук не правя уговорки за овце и рози, защото, оставяйки Розата "сама" на моята мъничка планета, бях нарисувала на овцата не само намордник, но и каишка, с която да го закопчея здраво. Така Розата е в безопасност, аз продължавам да търся онова, което накрая самО ще ме намери и се усмихвам на милионите звънчета, които никой никога не би могъл да ми отнеме.

Пф... просто исках да кажа, че Петър Данаилов бе прекрасен, а това стана ужасно лично, без да има каквото и да е общо с него. Ама така става, когато пиша и трия.

Етикети:

петък, март 20, 2009

И отново за един малък принц

През миналия сезон СКТ извадиха премиера, за която ми е тъжно да говоря и с която и те не се гордеят. С други думи, посегнаха леко неподготвени на "Малкият принц" и му поразказаха играта.
Но признавам, че и аз съм свръхкритична, когато става дума за това заглавие, защото в него има много повече истини от клишетата, обезценени от постоянното им развяване като прани гащи. Роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник... които обаче почти изобщо не са роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник. Тези дни мислих доста върху това - покрай серия от разговори с хора, повече или по-малко "вещи в занаята" - та ми се струва, че достигнах до една моя версия за нещата, която обаче ще трябва малко да почака.
Вероятно поради горните причини (плюс категоричната ми убеденост, че "Малкият принц" е философски текст и трябва да се пипа внимателно), бях доста скептична към спектакъла на ДКТ Пловдив, номиниран за ИКАР тази година.
Истината е, че свързвам пловдивчани с 3 спектакъла на трите полюса (не се смейте, три са, ПЪК - представяйте си емблемата на "Мерцедес" :)) - "Хамлет", в който се влюбих, "Юбю крал", който ме усъмни леко, но пък то и дадаизмът е (дори твърде) тиха вода; и "Желанието, наречено Фауст" - спектакъл, след който не знаех дали да се смея, дали да плача, или да избягам с писъци от залата. Много безумен беше, заклевам се - после фестивалните хора на "Пиеро" цъкаха като зле сверени часовници... дълго. Ама пък още го помня, факт. То за подобен спомен забрава наистина няма. :) :) :)
Оффф, това пак ще бъде дълго, та май ще се наложи да го съкратя - надрусаният бълхалив Лиско беше повече от прекрасен - толкова истинска (т.е. жива) кукла не бях виждала от бая време насам (с необходимото уточнение, че за каквото и да говоря оттук насетне, примерите неизменно изключват "Малки трагедии"), страшно очарователна, умилителна, прекрасна.
Румен Караманов потвърди новата поговорка - "От кал да е, Румен да е." (аааама него го помня още от "Юбю крал", та изненади нямаше). Сценографията беше простичка, но си свърши задачите, а ако тръгна да ви развивам концептуално идеите, ще съмне. Така че ще ги спестя - само ще отбележа, че "поуките" бяха изведени адекватно, чисто и сбито. И метафорите прозираха, така че розата не бе само роза, а опитомяването - не бе просто опитомяване. Безкрайно ми хареса разгърнатият финал, в който нищо не мина между другото, емоцията бе уловена до възможния предел.
Изобщо, беше разплакващ спектакъл, много искрен, пулсиращ от емоция и няма да скрия, че ако им дадат ИКАР-а, няма да съм разочарована.
Знаете ли... мисля си, че видяното тази вечер може да се обобщи само с едно изречение: "Ааа, можело значи!"

Етикети:

сряда, март 18, 2009

Чисто хипотетично

Да речем, че чисто хипотетично, някъде съществува един актьор. Един много добър актьор. Така. Отново чисто хипотетично, той се случва да бъде и прекрасен режисьор с ясна мисъл и чудесни идеи. И, пак хипотетично, същият този актьор - по абсолютно непонятни причини (вероятно просто щото е читав) - се навива да дойде да прави спектакъл в България (да речем).
Единственото, което очаква, е от българска страна да му предложат конкретни дати и да уточнят условията - фаза, която, както сами можете да се досетите, следва да дойде после първоначалния (хипотетичен) хвърковат ентусиазъм. Минават месеци. Чисто хипотетично започвам да си мисля, че става дума за известно количество прах в очите на хипотетично съществуващите хора, които абсолютно хипотетично залагат на случването на подобен спектакъл.
Разбира се, не е проблем, че техните очаквания биха били излъгани - и без това у нас за това хипотетично събитие подозира едва един хипотетичен човечец, който е съвсем без значение за конкретната (макар и хипотетична) случка. Мда... но когато освен този човечец, бива смотан и онзи хипотетичен актьор, за когото стана дума по-горе, е някак неприятно.
Не за пръв път подобни уговорки остават чисто хипотетични и като спомен за съответния проект се задоволяваме само с демонстрираните (хипотетично) добри намерения. Днес обаче се опитвам да реша едно съвсем реално уравнение, включващо 15 актьора и един спектакъл и все не му намирам края. Нито пък логиката (освен спасителната дума за българското изкуство - "щат"). Докато ги има щатните места, ще има и подобни хипотетични ситуации.
Разбира се, разчитам, че става дума просто за известно забавяне на плановете, макар да останах с друго впечатление от краткия диалог с едно от хипотетичните лица, съвсем случайно забъркани в хипотетичната ситуация. На негово място, би ми било през... хипот...енузата за подобни ангажименти, ама на' - пука му. Дано не се окаже единственият.

Не ме разбирайте грешно - тази история за момента наистина е хипотетично случваща се - съвсем условно, тъй като има много фактори, които евентуално биха извинили неяснотите. Но ако отново прътът в колелата се окаже типичната "хубава, но българска работа", ще започна да се замислям сериозно. Засега приемам само, че става дума за редица събития, породили нуждата от отсрочка. И ми е малко тъпо, задето се наложи да напиша това "нещо", в което няма нито реални хора, нито реални институции - историята просто следва разказа за всички хубави неща, които са могли да се случат някога - чисто хипотетично.

Етикети: ,

понеделник, март 16, 2009

Аз съм Моцарт.

Това твърдение едва ли ви носи повече информация от "Аз съм чайка." (и едва ли ви звучи по-адекватно от него). Да бъдем честни - звучи като диагноза (или повод за такава).
Но да, аз наистина съм Моцарт. Утре пък - съвсем.
Стискайте палци изненадата да се получи така, както е замислена - защото е наистина чудесна и е за човек, който я заслужава.
Всъщност, вижте пак това изречение: "звучи като диагноза (или повод за такава)." Ако аз кажа, че съм Моцарт, това би било повод за диагноза. Ако го каже той, би било диагноза. Хронична, доживотна гениалност, обреченост. Ето защо заслужава да го зарадваме. Ще докладвам за ефекта, стига нещата да се случат според очакваното.

Впрочем, споменах ли, че "КуклАрт" излезе? То това стана още в края на януари, но сесията ме увлече и май пропуснах да се похваля. :) Цялото тичане на фестивала през септември си е заслужавало, Нещото звучи достатъчно адекватно на фона на останалите текстове в списанието. А това, поне за момента, е достатъчно.

А сега пак ще хвърча - тия дни отново нямам време да дишам. От Нова година насам съм стъпила едва 4-5 пъти в театър. Забележете, дори и на "Дон Кихот" не отидох, а това вече е събитие.

Етикети:

петък, март 06, 2009

За какво мечтаят хората?

Каква новина може да ги накара да настръхнат? Може би предстоящ концерт на Мадона или "Пейн"? Нова кола? Послушна, мила, нешвъклива ниска жена с плоска глава и липсващ преден зъб? Да имат много пари? Съседът им да се пукне от яд, завиждайки за благосъстоянието им?
Дали пък не мечтаят за нови светове, паралелни вселени, край на войните и глада? Или пък сънуват, че получават "Оскар"? Или че стават Мис Юндола или нещо от сорта?
Дали не си представят, че целуват Спайдърмен - нали се сещате, онази целувка, с главата надолу... Или че мъжът им е Брад Пит, а те самите приличат малко нещо на Анджелина Джоли (тъй де, или обратното)?

Аз пък си мечтая онова, което научих днес, да се окаже вярно и този спектакъл наистина да се осъществи. И тогава Кирякос ще има бутилка уиски от мен, а съседът - всички причини да се пукне от яд, но няма да го знае и, вместо това, ще се кефи звучно на мачовете от родното първенство, докато жена му - онази с плоската глава - отваря бутилка бира със зъби. Понякога на човек му трябва съвсем мъничко, за да бъде щастлив. Наистина.
А аз съвсем нямам мерак да ставам Мис Юндола.

Етикети: ,

сряда, март 04, 2009

... тогава, приятел, запали си цигара...

... налей си едно питие...
Така продължава песента от долния пост. А аз не пуша. Но пък неохотно преотрих бирата през зимата - в името на светлите същества, на някои от които (хубаво де, множественото число ми е проблем тези дни) мога да се обадя в 3 през нощта и да кажа: "Имам проблем."
И да затворя. И дори само от това би ми олекнало. Зимният "Туборг" наистина не е лош - последван от тъмно "Столично" в "При Кмета", трагично запушен нос и небивал смях, последвал нелепи вицове. Някои от тях съвсем не бяха смешни, ама... като те унесе инерцията... Още се хиля за нормандския елен, който паднал от склона, след като видял Любо.
Всъщност, няма нищо за разказване - открихме Историческия музей (Бога ми, крааааайно време беше!), с татко седяхме току под зарята и цветята в небето разцъфваха, избухваха и угасваха над главата ми....
Видях много хора. Призраците са константа. Но моля... не ме разбирайте грешно. Те са там за хубаво.
Спукаха ми вената лошо, кулинарният разврат продължи дълго, посетих един строителен обект, за който тепърва много ще се говори и който не произведе нужното впечатление върху бедната ми, явно крайно невпечатлителна, психика.
И ме нападна кукер. Знам, не съм ги споменавала, но те са повече от свръхемоция за мен. Дълга история, но беше хубаво и имам мнооооого, много снимки от игрите. Знаех си, че трябва да остана у дома поне до 3ти март. После и аз подскачах от емоциите, които реших дори да не опитвам да разказвам - няма смисъл.
А сега е ред на театралните дни - ако не дадат ИКАРа на "История за чайка и банда котараци", ще се ядосам. Много. Миналата година наградите бяха като лична плесница - ей така, само за мене. "Никои"... Пффффффф! И хем знам, че ги дават на квотен принцип и СКТ нямат квота, хем се надявам, хем се ядосвам. Будала.

Споменах ли, че "The Angel's Game" излиза на 1 юни? А? А? Аааааа?

Етикети: